Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 124

Препрочетох няколко пъти думите, които Давид Мартин ми изпращаше през времето, думи, които ми се сториха пропити с разкаяние и лудост, думи, които не разбирах напълно. Подържах в ръце писмото още няколко мига, после го доближих до пламъка на маслената лампа и го загледах как гори.

Открих Фермин и Исаак да си бъбрят като стари приятели в подножието на лабиринта. Когато ме видяха, гласовете им стихнаха и двамата ме загледаха с очакване.

— Каквото и да пише в това писмо, то засяга само вас, Даниел. Не сте длъжен да ни разказвате нищо.

Кимнах. Ехото на църковни камбани отекна слабо през стените. Исаак погледна първо нас, а после и часовника си.

— Хей, вие двамата нямаше ли да ходите на сватба днес?

9

Невестата беше облечена в бяло и въпреки че нямаше внушителни накити или украшения, не е имало в цялата история жена, която да е изглеждала по-красива в очите на своя избраник, отколкото Бернарда в онзи ранен февруарски ден, когато слънцето огряваше площада през църквата „Св. Ана“. Дон Густаво Барсело — който сигурно бе изкупил всички цветя в Барселона, за да затрупа с тях входа на храма — плака като дете, а кюрето, приятелят на младоженеца, изненада всички ни с блестяща проповед и просълзи даже Беа, която съвсем не беше мекушава.

Аз пък едва не изтървах пръстените, но всичко бе забравено, когато предисловията приключиха и свещеникът подкани Фермин да целуне булката. Точно тогава се обърнах за секунда и ми се стори, че зърнах една фигура, седнала на последния ред в църквата — един непознат, който ме гледаше с усмивка. Не бих могъл да обясня защо, но за миг изпитах увереност, че той бе не друг, а Затворникът на рая. Ала когато погледнах отново, непознатият вече не беше там. До мен Фермин прегърна силно Бернарда и я млясна по устните, без да се церемони, с което изтръгна овация от присъстващите начело със свещеника.

Когато видях моя приятел да целува любимата жена, си помислих, че тази минута, този миг, откраднат от времето и от Бога, си струваше всичките тягостни дни, които ни бяха довели дотук, а и многото други, които сигурно ни очакваха при завръщането ни към ежедневния живот. И всичко, което бе почтено, чисто и истинско на този свят, всичко, заради което си заслужаваше да живееш и да дишаш, се криеше в тези устни, в тези ръце и в погледите на двамата щастливци, които, знаех аз, щяха да са заедно до края на дните си.