Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 104

Най-сетне затворих книгата и загледах заспалата до мен Беа, долавяйки, че тя крие хиляди пъти повече тайни, отколкото историите на Мартин за зловещия град на прокълнатите. Минаваше полунощ, когато жена ми отвори очи и ме улови, че я наблюдавам. Усмихна ми се, но заради нещо в изражението ми сянка от тревога пробяга по лицето й.

— Какво ти се върти в главата? — попита тя.

— Мислех си какъв късметлия съм — отвърнах.

Беа ме изгледа продължително. Съмнение се четеше в очите й.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

Станах и й подадох ръка.

— Хайде да си лягаме — предложих.

Тя улови ръката ми и ме последва по коридора към спалнята. Изтегнах се в леглото и я загледах мълчаливо.

— Държиш се странно, Даниел. Какво те прихваща? Да не би да съм казала нещо?

Поклатих глава и й отправих една усмивка, невинна като бяла лъжа. Беа кимна и започна бавно да се съблича. Никога не ми обръщаше гръб, когато се събличаше, нито пък се криеше в банята или зад вратата, както съветваха наръчниците с наставления за брачния живот, лансирани от режима. Наблюдавах я спокойно, четейки линиите на тялото й. Беа ме гледаше в очите. Навлече онази нощница, която толкова мразех, и си легна с гръб към мен.

— Лека нощ — каза тя с напрегнат глас, в който всеки, който я познаваше добре, би доловил нотки на раздразнение.

— Лека нощ — промълвих.

Заслушан в дишането й, разбрах, че остана будна повече от половин час. Накрая все пак се унесе в сън, твърде изморена, за да разсъждава дълго над странното ми поведение. Лежах до нея и се двоумях дали да я събудя, за да й поискам извинение, или просто да я целуна. В крайна сметка не направих нищо. Продължих да лежа неподвижно, като се взирах в извивката на гърба й и чувствах как тъмната сила в мен ми нашепва, че след няколко часа Беа ще отиде на среща с бившия си годеник и че устните и кожата й ще принадлежат на друг, както загатваше сладникавото му писмо.

Когато се събудих, тя вече беше излязла. Не бях успял да заспя чак до зори и когато църковните камбани отброиха девет часа, изведнъж се сепнах в съня си, станах и навлякох първите дрехи, които ми попаднаха пред очите. Навън ме чакаше един студен понеделник, осеян със снежинки, които се рееха във въздуха и се спускаха връз минувачите като искрящи паячета, увиснали на невидими нишки. На влизане в книжарницата заварих баща ми върху табуретката, на която се качваше всеки ден, за да смени датата на календара. 21 януари.

— Не е приемливо човек да се излежава сутрин след дванайсетгодишна възраст — рече той. — Днес беше твой ред да отвориш.

— Извинявай. Спах зле. Няма да се повтори.

Следващите два часа се опитах да ангажирам мислите и ръцете си с разни задачи в книжарницата, но в главата ми се въртеше само онова проклето писмо, което неспирно си повтарях наум. По някое време Фермин се приближи до мен крадешком и ми подаде един сладкиш „Сугус“.