Читать «Венецианският договор» онлайн - страница 3
Марина Фиорато
Старецът в сенките, който между другото беше архитект, също не си правеше труда да слуша докторите. Както винаги повече заинтригуван от сградите, отколкото от хората, той се възхищаваше на начина, по който кръстосаните каменни греди над главата му описваха извивката на тавана, и на изяществото, с което пропорциите на колоните се съчетаваше с огромните панели на фреските.
Подобно на дожа, той също бе почувствал бодването на страха, когато лекарите бяха влезли в залата. Всеки в този град – от дожа до най-окаяния просяк – знаеше какво означават тези маски. Означаваха, че чумата е в града. Но архитектът не се притесняваше особено от този факт. Преди две години чумата пак ги бе навестила, макар и за кратко, затова сега той възнамеряваше да направи онова, което бе сторил тогава. Ще напусне града и ще замине към вътрешността на региона Венето, може би в стария си дом – Виченца. Там, сред хълмовете, ще планира и ще чертае чертежи, пийвайки вино, докато чака чумата да се навърлува и отмине. С една по-бърза лодка до Местре и още по-бърз кон до Тревизо той можеше до залез-слънце да стигне до Мазер и до дома на добрите си приятели братята Барбаро. В къщата им нямаше начин да не се намери стая за него – знаеше го, защото в крайна сметка именно той я беше строил. Веднага, щом разбере какво толкова иска от него дожът, щеше да изчезне оттук.
Търпението на дожа преля. Тези доктори не бяха в състояние да помогнат на Венеция. Щяха да раздават отварите и илачите си, междувременно трупайки злато, и някои граждани просто щяха да оживеят, а други – не. Стисна дръжките на стола толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Сведе отчаяно очи. Гледката на собствените му ръце го депресираше – с разкривени пръсти, изпъкнали вени и кафяви петна. Как би могъл един старец да удържи чумата?!
Прочисти гърло. Налагаше се да действа, при това бързо. Нямаше да допусне да го запомнят като дожа, който бе позволил този град бижу да отиде по дяволите. Сърцето му се разтуптя. Стана на крака и кръвта му нахлу в главата.
– Свободни сте! – отсече с тон, малко по-висок от обичайния си. – Излезте! – и размаха ръце, все едно разпъждаше гарвани – не че лекарите не бяха точно такива. Изчака вратите зад гърбовете им да се затворят, а после изрече звънко: – Андреа Паладио!
Паладио излезе от сенките и се приближи към огромния стол на дожа. Вятърът виеше в прозорците, опитвайки се да влезе, водейки със себе си своя най-важен пътник – чумата. Паладио пристъпи тревожно от крак на крак, нетърпелив да се махне от този град, но дожът, чийто гняв вече бе преминал, бе заел отново мястото си и изглеждаше в съзерцателно настроение.
– Чували ли сте някога за чудото на свети Себастиан от Джудека? – изрече внезапно.
Андреа Паладио се смръщи. Въпреки че никога досега не се бе срещал с дожа, го познаваше достатъчно – морски вълк от четиридесет години, дълбоко набожен, уважаван и достатъчно интелигентен, за да избегне ужасяващите затвори на Републиката въпреки множеството смени в Съвета на Десетимата. Възможно ли бе обаче Себастиано Вениер да е встъпил в тази върховна длъжност прекалено късно? Възможно ли бе мозъкът му вече да е размътен? През прозорците се виждаше остров Джудека, заливан от проливния дъжд, но все така един от най-красивите
