Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 3

Десетте града бяха само временно убежище. Там, в граничното поселище, издигнато сред пустошта на най-северните земи на Царствата, живееха не един и двама разбойника и отхвърлени от обществото хора и макар да не бе радушно приет сред останалите жители, славата му на защитник на градовете му бе спечелила поне малко уважение и търпимост от страна на мнозина заселници. Ала Бруенор не просто го търпеше, той смяташе елфа за един от най-близките си приятели и затова Дризт не се бе поколебал да го последва в това приключение, макар да знаеше, че щом напуснат земите, където го познаваха, отново ще трябва да търпи грубото отношение на хората.

Дризт честичко забавяше крачка, за да провери какво става с четвъртия им другар, който постоянно изоставаше на около десетина метра след тях. Запъхтян и потен, полуръстът Риджис креташе (и то далеч не по собствен избор) зад тримата си приятели — коремът му бе прекалено закръглен за такъв дълъг път, а и краката му бяха твърде къси, за да се мерят с бързата, отмерена крачка на джуджето. Месеците охолен, лентяйски живот, на които се бе наслаждавал в палата си в Брин Шандер, сега си казваха думата и Риджис проклинаше лошия си късмет, който го бе принудил да тръгне на път. Най-много от всичко на този свят полуръстът обичаше удобствата и усъвършенстваше изкуството на доброто похапване и сладкото поспиване с усърдието, с което някой младеж, бленуващ героични подвизи, въртеше първия си меч. Силно учудени, когато Риджис ги настигна насред равнината, приятелите му се радваха, че и той бе тръгнал с тях и дори Бруенор, въпреки нетърпението по-скоро да зърне отново родните си земи, гледаше да не върви прекалено бързо за несвикналия с дълъг път полуръст.

Той, от своя страна, се мъчеше с всички сили да не изостава и дори не се оплакваше (нещо съвсем необичайно за него). За разлика от тримата си спътници, които гледаха все напред, той непрекъснато се обръщаше назад и поглеждаше през рамо към Десетте града и дома, който така загадъчно бе напуснал, за да тръгне на път.

Дризт забелязваше чудноватото поведение на приятеля си и то го тревожеше немалко.

Риджис бягаше от нещо.

* * *

Четиримата спътници вървяха все напред. Под тях, заснежените върхове на Гръбнака на света сякаш им правеха компания в пътя им на запад. Тази планинска верига бе най-южната граница на Долината и пътешествениците непрекъснато обръщаха поглед към покритите със сняг склонове, в очакване да видят края й. Когато и най-западните върхове отстъпеха място на равнината, щяха най-сетне да напуснат Долината на мразовития вятър, да свият на юг и да навлязат в прохода между планината и морето. След това от крайбрежния град Лускан щяха да ги делят само стотина мили.

Четиримата поемаха на път рано сутрин, още преди слънцето да е изплувало на хоризонта зад тях и спираха да лагеруват, едва когато и последният розов лъч се скриеше в небето пред тях, а вятърът засвиреше смразяващата си нощна песен.