Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 29

— Да се махаме! — каза Дризт.

— Изходът ще е блокиран или аз съм брадат гном! — обади се Бруенор, когато наближиха края на уличката. — В този миг откъм сградата до тях се разнесе свирепо ръмжене, последвано от ужасени викове. Тези страшни шумове, вместо да ги притеснят, ги успокоиха.

— Гуенивар — спокойно каза елфът, когато двама мъже изхвръкнаха на улицата пред тях и побягнаха, без дори за миг да се обръщат назад.

— Съвсем бях забравил за котката! — извика джуджето.

— Радвай се, че паметта на Гуенивар е по-добра от твоята! — изсмя се Дризт и Бруенор, въпреки онова, което изпитваше към магическото животно, не можа да не се присъедини към смеха му. Двамата спряха в края на уличката и се огледаха наоколо. Не забелязаха нищо нередно, но гъстата мъгла предлагаше отлична възможност за засада.

— Май е по-добре да вървим по-бавно — предложи Бруенор. — Така няма да привличаме толкова внимание.

Дризт се канеше да се съгласи, но в този миг от дъното на уличката долетя още една стрела и се заби в една греда между тях.

— Да се махаме! — заяви елфът, макар че Бруенор не се нуждаеше от повторно предупреждение и се втурна в гъстата мъгла, без да чака да долети още някоя, този път по-точна стрела.

Двамата приятели се промъкваха тичешком из лабиринта на лусканските улици, без да спират за миг. Дризт с лекота прескачаше купчините камъни и дъски, а Бруенор просто минаваше през тях, разпръсквайки ги във всички посоки. Най-сетне решиха, че са успели да избягат от преследвачите си и забавиха крачка.

Бруенор често-често поглеждаше през рамото си, а широката му усмивка проблясваше дори и през рижата брада. Обърна се, за да огледа пътя пред себе си, ала внезапно отскочи встрани и посегна към брадвата си.

Гуенивар стоеше на по-малко от метър от него.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.

— Къде са ти обноските, добри ми Бруенор? — засмя се елфът. — Не забравяй, че Гуенивар ни разчисти пътя за бягство!

— Махни я оттук! — повтори джуджето и стисна още по-здраво брадвата си.

Дризт потупа животното по силния врат.

— Не му обръщай внимание, приятелю! Той е само едно джудже, което не може да оцени красотата на магията!

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор, но все пак въздъхна с облекчение, когато елфът отпрати пантерата и прибра ониксовата статуетка в раницата си.

Малко по-късно двамата вече бяха на Улицата на полумесеца и за последен път се огледаха за засада. Не видяха нищо, което да им подскаже, че някой ги дебне, но пък видяха неколцина ранени мъже да минават покрай тях, куцукайки и залитайки, а някои от тях бяха носени от другарите си. Очевидно тук бе станало нещо.

Погледнаха към „Кривата сабя“ и за своя огромна изненада видяха две познати фигури да стоят пред вратата на пивницата.

— Какво търсите тука? — попита ги Бруенор и се приближи до тях.

— Явно нашият огромен приятел отговаря на обидите с юмруци — отвърна Риджис.

Полуръстът се бе отървал от побоя без драскотина, ала лицето на Уолфгар беше подуто и насинено. Не можеше да отваря едното си око, а юмруците и дрехите му бяха изцапани със засъхналата кръв на противниците му… а и с неговата собствена.