Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 21

Ала Дризт и Бруенор не се притесняваха особено. Те съвсем не бяха обичайните пияници, които всяка вечер се клатушкаха из тези улици, и надали щяха да бъдат лесна плячка за дебнещите крадци. Многобройните резки върху брадвата на джуджето и двата ятагана, които висяха от кръста на елфа, можеха да уплашат почти всеки разбойник, на когото би хрумнало да ги нападне.

Отне им доста време да открият Улицата на плъха в тъмния лабиринт на улички и дворове. Съвсем близо до кейовете, тя вървеше успоредно на морето и в гъстата мъгла изглеждаше непроходима. От двете й страни се простираха дълги, ниски складове, а между тях бяха нахвърляни изпотрошени щайги и празни кутии, от които проходът, бездруго не особено широк, ставаше още по-тесен и често имаше място само колкото да се промъкне един човек.

— Приятно местенце за разходка в тъмна нощ — отбеляза Бруенор.

— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.

— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.

— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.

Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.

— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.

— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.

— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!

И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.

Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.

Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:

— Дали това е човекът, когото търсим?

Бруенор сви рамене и отвърна:

— Че кой друг може да е?

И като пристъпи напред, джуджето застана с широко разтворени крака и се обърна към непознатия:

— Търся мъж на име Шепот! Ти ли си това?

— И да, и не — долетя отговорът и тъмният силует се обърна към тях, но лицето му оставаше все така скрито под ниско нахлупената качулка.

— Какви игрички играеш? — изръмжа Бруенор.

— Наистина съм Шепот — спокойно отвърна непознатият и дръпна качулката си така, че двамата да видят лицето му. — Но не съм никакъв мъж!

Дризт и Бруенор съвсем ясно видяха, че пред тях наистина стои жена — тъмна и загадъчна, с дълга черна коса и дълбоки очи, които непрекъснато се стрелкаха наоколо и издаваха опитност и несъмнено умение да оцелява на улицата.