Читать «Аутсайдерът» онлайн - страница 3

— А как се казвате?

— А, да — отвърнах, глуповато захилен. — Камерън и Рубен Улф.

Тя го записа, усмихна се пак и тогава забеляза бухалките за крикет и бейзбол.

— Потренирахме малко. — Вдигнах бейзболната бухалка.

— Посред зима?

— Нямаме пари за футболна топка — намеси се Руб. Имахме топки и за европейски, и за американски футбол някъде из задния двор. Той ме затика към вратата. — Утре пак ще дойдем.

Тя ни пусна щастливата си усмивка, с която ни казваше, че е тук, за да ни помогне, и произнесе:

— Хайде, чао.

Задържах се за миг и казах:

— Чао.

„Чао“.

Нещо по-свястно не можах ли да измъдря?

— Ти бе, паралитик смотан! — сгълча ме Рубен, когато пак излязохме навън. — Преглед! — изхленчи той. — Дъртият иска да му ухаем на цветя и рози, ама хич не го е еня зъбите ни дали са чисти. Дреме му на него за зъбите ни!

— А кой ни закара там, а? Хайде с това да почнем. На кого му хрумна великата идея да оберем зъболекаря? Не на мен, приятел!

— Добре де, добре. — Рубен се облегна на стената. Покрай нас се нижеха коли.

— И за какъв дявол ти трябваше да шепнеш? — Вече бях решил, че като съм го притиснал до стената, най-добре е да го довърша. — Само дето „моля“ не каза! Тя тогава можеше и да те чуе! „Ей, това е обир!“ — изимитирах го шепнешком. — Жалка работа!

— Добре де, издъних се! — сопна се Руб. — Ама и тебе не те видях да размахваш бухалката! — Сега Руб взе преднина, защото пак се върнахме на темата какво съм оплескал аз, за разлика от него. — Хич не се и пробва да я размахаш, приятел… Беше се захласнал по блондинката с големите сини очи и зяпаше… гърдите й!

— Не е вярно!

Гърди.

Той с кого се занасяше?

Да ми говори по тоя начин!

— Охо, да! — не спираше да се смее Руб. — Видях те аз, копеленце мръсно!

— Долни лъжи! — Само дето не бяха. Докато вървяхме по главната, разбрах, че съм влюбен в красивата руса стоматологична сестра. Вече си фантазирах как лежа на зъболекарския стол, а тя се е надвесила над мен, седнала в скута ми, и ме пита: — Добре ли ти е, Камерън? Хубаво ли ти е?

— Страхотно — щях да отговоря. — Страхотно.

Ей…

— Ей! — сръчка ме Руб. — Ти слушаш ли ме?

Обърнах се пак към него. Той продължаваше да приказва.

— Що не ми кажеш откъде, да го вземат дяволите, ще ги намерим тия пари за преглед? — Той се позамисли, когато продължихме по пътя за вкъщи и ускорихме крачка. — Не, най-добре да го отменим.

— Не — запънах се аз. — В никакъв случай, Руб!

— Малък перверзник! — беше отговорът му. — Зарежи я сестрата. Сигурно докато си приказваме, тя прави оная работа с господин доктора.

— Недей да говориш така за нея! — предупредих го аз.

Руб пак млъкна.

После се вторачи в мен.

А сетне каза:

— Жалък си, знаеш ли?

— Знам. — Оставаше ми само да се съглася. — Сигурно си прав.

— Както винаги.

Продължихме нататък. Пак. Подвили опашка.

А, и между другото, не се отказахме.

Мислехме да поискаме парите от нашите, обаче те щяха да настояват да разберат защо изобщо сме ходили там, а дискусия с подобен характер не заемаше челно място в нашия списък. Аз самият намерих нужните пари, като ги взех от скривалището ми под прокъсания ъгъл на килима в нашата стая.