Читать «Да се биеш с Рубен Улф» онлайн
Маркъс Зюсак
Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф
1
Кучето, на което залагаме, повече прилича на плъх.
— Да, ама как тича само! — казва Руб.
Над бархетната му риза и разкривените обувки вечно сияе широка усмивка. Той плюе, после се усмихва. Пак плюе и се усмихва. Много е свястно моето братле. Рубен Улф. Това е поредната зима на нашето недоволство.
Стоим в подножието на откритите прашни трибуни.
Минава някакво момиче.
„Господи“, мисля си.
— Господи — казва Руб.
Това е разликата между нас, докато я гледаме с копнеж, задъхани, живи. Такива момичета не се виждат често на кучешките гонки. Онези, с които сме свикнали, са или сиви мишки, палещи цигара от цигара, или тъпчещи се със сладко кобили, или пък наливащи се с бира повлекани. Тази обаче е рядко срещан тип. Бих заложил на нея, ако излезе на пистата. Страхотна е.
Чак ми прилошава, когато гледам крака, които не мога да пипна, и устни, които няма да ми се усмихнат. Или хълбоци, които няма да се докоснат до мен. Или сърца, които не бият за мен.
Бъркам в джоба си и вадя десетачка. Това би трябвало да ме разсее. Обичам да се заглеждам по момичетата, но всеки път това ми причинява болка. Очите ми започват да сълзят от разстоянието. И не ми остава друго, освен да кажа:
— Какво, ще ги заложим ли, Руб?
Това и правя в този сив ден над тънещия в поквара роден град.
— Руб! — повиквам го отново.
Мълчание.
— Руб!
Вятър. Търкаляща се тенекиена кутия. Някакъв мъж пуши и кашля наблизо.
— Руб, ще залагаме ли, или не?
Плясвам го.
С опакото на ръката си.
Той ме поглежда и отново се усмихва.
— Добре де — казва.
Започваме да се оглеждаме за някой, който да заложи вместо нас. Някой, за когото няма възрастово ограничение. Тук това е лесна работа. Все се намира по някой разгащен чичка с преливащи над панталоните паласки да ни направи залога. Понякога иска част от печалбата, ако спечелим. Само че никога не успява да ни намери — не че бихме му отказали, няма лошо човек да зарадва с нещо такъв изпаднал пияница, от онези, на които се молиш да не заприличаш един ден. Малка част от печалбата би му дошла добре. Номерът е да спечелим. А това още не се е случвало.
— Хайде! — Руб става и докато вървим, още виждам в далечината краката на момичето.
„Господи“, мисля си.
— Господи — казва Руб.
На гишето се сблъскваме с малък проблем. Ченгета.
„Какво правят тук, по дяволите?“, питам се.
— Какво правят тук, по дяволите? — казва Руб.
Работата е там, че даже не мразя ченгетата. Честно казано, дори ми е малко жал за тях. За тези шапки. И тази каубойска сбруя на кръста. За необходимостта да изглеждат строги и в същото време дружелюбни и достъпни. Винаги да си пускат мустаци (най-вече мъжете, но понякога и жените), та да им придават авторитет. Да правят всичките тези лицеви опори, коремни преси и набирания в полицейската академия, преди да получат официално разрешение отново да ядат понички. Да казват на хората, че някой от семейството им току-що е бил размазан в катастрофа… Списъкът става прекалено дълъг, така че по-добре да спра дотук.
