Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 8

Щяха да пристигнат в Колегиум по-бързо и от най-бързия куриер и въпреки отклонението до Аста Талрик все още имаше шанс да стопи преднината на Стенуолд и дори да го изпревари. Летяха толкова високо, току под самия леден покров на небето, че никой летящ съгледвач не би могъл да ги види. Дори с телескоп трудно биха различили сребристите крила на „Облачен“, които се сливаха с далечния фон на небесата.

Измъчван от пронизващия студ, Талрик се приведе напред да улови думите на Те Беро, преди вятърът да ги е отнесъл — защото това бяха инструкциите му, мисията му, и той трябваше да ги запомни от първата до последната.

— Вие сте човек с късмет — каза мухородният, надвиквайки вятъра. — Рекеф не може да се лиши от оперативен агент с вашия опит само за да даде нагледен урок на останалите. В Равнините има много работа, затова получавате втори шанс. Не го пропилявайте. — Двамата бяха работили заедно и преди и помежду им се беше зародило нещо като взаимно уважение. — Ще ви оставим близо до Колегиум — продължи Те Беро. — Ще отидете в града сам. Свържете се с агентите си. Равнините не бива да се обединят. Има два плана. Първият е по-бърз, но е желателно да приведете в действие и двата. Дори първият да успее, вторият също ще подпомогне усилията ни, така че трудът ви няма да е отишъл нахалост.

И тогава Те Беро му изложи двата плана. Първият беше директен и конвенционален, но вторият беше забележително хитроумен и толкова едромащабен, че в първия миг Талрик зяпна невярващо.

— Ще се справя — увери той мухоида.

„Облачен“ все така се носеше скорострелно и невидимо над Равнините, опнали се далече под тях.

Стигна до Колегиум без проблеми и влезе в града малко преди обяд — онова мързеливо време, когато всички сякаш дремваха за кратко. Колегиум имаше бели крепостни стени, но портите му бяха затваряни за последно преди двайсет години, когато мравкоидите от Век си бяха наумили да прилапат този град на бръмбарородни. Край портите седеше страж, стар бръмбар, който дремеше на свой ред. Колегиум беше гостоприемен град. Ако не беше такъв, не би бил толкова лесна плячка.

Когато беше тук за последно, Талрик остана само два дни, след което го натовариха на летало с фиксирани криле по дирите на Стенуолд Трудан и въздушния кораб „Небесен“. Спомнил си това, той се огледа с надеждата да зърне летището — може би огромният дирижабъл беше привързан и днес там, — но стените бяха твърде високи, а сградите надвисваха над него, повечето на три етажа, а в по-бедните квартали — на четири и на пет. Талрик знаеше, че Империята има много какво да научи тук. Колегуимските бедни проклинаха съдбата си, оплакваха се и завиждаха, но нямаха представа как живеят бедните в Хелерон или в Империята, или робите в безчет други градове.

„Ако унищожим Колегиум, няма ли да загубим завинаги онова, което пламъците ще погълнат?“ Защото въпросът не беше просто да препишеш тайна, скрита в някоя от безбройните книги, изпълнили рафтовете на библиотеката в Академията. Ставаше въпрос за начин на живот, за едно положително явление, а като всички положителни явления и то би трябвало да премине под властта на Империята. Гражданите на Империята би трябвало да се възползват от знанията на мъжете и жените, съградили това място.