Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 401

— Моля те — заговори тя на гърба му. — Обещавам ти повече пари, отколкото ще ти платят осоидите. Само ме заведи в Сарн. Това едва ли ще те отклони много от пътя ти.

— Не ме карай да ти запушвам устата — сряза я той и повече не обели дума.

Гавед се събуди призори както винаги. Хубаво беше да пътува сам из пущинака. И с Фин му беше приятно да пътува, но само в началото. После беше започнало да му става тегаво. Отегчаваше се с други хора.

„Да де, толкова съм си самодостатъчен, че пак върша имперска работа.“ Проклетият паяк, онзи Сцилис, беше прозрял право през прехвалената му независимост, но на Гавед не му трябваха разни наемници да му казват онова, което си знаеше и сам.

Спомни си как беше видял Фин за последно — просната с рана от гвоздистрел в гърдите. Заслужавала бе нещо по-добро, но пък това се отнасяше за повечето хора, които умираха.

Момичето също се беше събудило. Гледаше го и явно се канеше пак да подхване молбите си. А това само щеше да го депресира.

— Излизам да пусна една вода — каза й той, — но ще държа под око палатката и помръднеш ли, този път няма да е прашка, а жило, разбрахме ли се?

Тя кимна и той излезе под меката светлина на изгряващото слънце да го посрещне усмихнат, както правеше винаги. А после усмивката му се стопи и той изръмжа:

— Кои, чумата да ви тръшне, сте всички вие?

Че гледаше осородния, който се върна в палатката със странно изражение на лицето. Държеше малък нож в ръка и тя отвори уста да изпищи, но той я изпревари, като прошепна:

— Сега ще ти срежа връзките. Без резки движения, ясно?

Ножът сряза въжетата на глезените й, после и на китките, след това мъжът излезе заднишком от палатката и Че видя как слънцето се отразява в острието, което той заби в пръстта.

Изпълзя предпазливо след него и видя, че не са сами, че поне десетина други клечат или стоят прави около палатката. Въоръжени бяха с лъкове, мечове и арбалети, бяха от всякакви раси и категорично приличаха на бандити.

— Е — промърмори Гавед, — сега май е ваша, като гледам.

— Не мърдай, осородни. Не сме приключили с теб — каза един от бандитите… и в следващия миг Че хукна напред и се хвърли с вик на бурна радост в ръцете му, защото под мръсотията, лекьосаната броня и мърлявите дрехи беше не друг, а принц Салме Диен, когото тя не вярваше, че ще види отново.

— Салма! Ти пък откъде се взе? Как?…

— Помогнаха ми да те намеря — отвърна той, прегърна я нежно и хвърли поглед през рамо към един от хората си. С плащ и качулка. А после качулката се вдигна и разкри лице светло, огряно в цветовете на дъгата.

— Открил си я?

— А после тя ме спаси — кимна Салма. След това погледна към осородния Гавед. — Този човек нарани ли те?

Гавед се напрегна видимо. Знаеше, че отговорът й ще подпечата съдбата му.

— Не — отвърна тя. — Изобщо.