Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 3

Баща му умря преди осем години. Не от острието на убиец, нито от отрова, нито от бойна рана или от стрела. Просто се разболя внезапно и след десетница спря като часовник, който никой лекар или занаятчия не бе в състояние да навие отново. Баща му умря, а в десетницата преди смъртта му и в десетницата след нея всичките му деца освен две, всички братя и сестри на човека с халата, освен една, също бяха умрели. Умрели бяха при публични екзекуции или тайно, заради основателна причина или без друга, освен тази, че наследството — неговото наследство — трябва да бъде неоспоримо. Той беше най-големият син, вярно, но също толкова вярно бе, че правото на първородния е слаб аргумент срещу амбициите. Беше пощадил само една сестра — най-малката. По онова време тя беше осемгодишна и когато му дадоха да подпише смъртната й присъда, нещо в него не издържа. Сега сестра му беше на шестнайсет и неизменно го гледаше с грижливо промитото от други нюанси верноподаническо обожание, но той се страхуваше от мислите, които се тълпяха зад този й поглед, боеше се толкова, че често се будеше облян в студена пот — винаги когато те му се явяха насън.

А заповедта още чакаше подписа му — заповедта за премахването на единствения му жив кръвен роднина. Веднага щом се сдобиеше със свой чистокръвен син, присъдата щеше да бъде изпълнена. Това нямаше да му донесе наслада, нито пък бащинството. Сега разбираше по-добре живота на своя баща, с чиято сянка се надбягваше трескаво. А в същото време беше обект на невиждана завист! Генералите, придворните, съветниците му — всички те проклинаха тайничко късмета си, че на трона седи той, а не те. Но никой от тях не си даваше сметка, че когато седиш на трон, държавната пирамида с непосилната си тежест се обръща с върха надолу и всичко, от широката основа на безчетните роби, през пластовете на подчинените раси и всички войскови рангове чак до генералите, тежи изцяло на неговите рамене. Той въплъщаваше техните надежди и тяхното вдъхновение, очакванията им го смазваха под тежестта си.

Слугите, които го миеха и обличаха, до един бяха от вярната раса. В сърцето на култура, основана на робството, тук, в двореца, чуждоземни роби се допускаха изключително рядко, защото на кои от тях можеше да се вярва? Освен това дори най-неприятните задачи се смятаха за чест, когато обслужваха него. Едва шепа другородни съветници, мъдреци и занаятчии, чиито умения надхвърляха грозното петно на низшия им произход, бяха допуснати в двореца, и макар да бяха роби, живееха като принцове и щяха да живеят така, докато не престанеха да бъдат полезни.

Съветниците му, да. По-късно трябваше да поговори със съветниците си. Преди това го чакаха въпроси от държавно естество. Оковите на службата, винаги готови да го приковат към земята.

Нагизден според статута си, със стегнато в злато и слонова кост чело, негово императорско величество Алвдан Втори, господар на Империята на осите, беше готов да седне на трона си.

Императорът имаше много съветници и всяка десетница се срещаше с тях, давайки им шанс да говорят по всякакви въпроси, които по тяхно мнение биха били в интерес на самия него и на неговата Империя. Тази традиция я беше създал баща му и тя беше част от трескавия начин на живот, който го беше отнесъл преждевременно в гроба, не като господар на Империята, а като неин най-злочест роб. Сегашният Алвдан с радост би се лишил от нея, ала тя беше се превърнала в символ на имперската власт не по-малко от трона или короната, и нямаше начин да я премахне от себе си.