Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 4

— Ще ида да им кажа. Ти стой тук.

Тя кимна и доктор Стрикланд излезе. Жената сведе очи към Мей. Хубавото ѝ лице изобщо не се усмихваше. Мей не я харесваше.

— Искам си рисунката — каза Мей. — Тя не е за теб. Тя е за мама.

Жената погледна към рисунката в ръката си, сякаш бе забравила, че е там. Разви я.

— Това е космическото чудовище на мама — обясни Мей. Този път жената се усмихна. Подаде ѝ рисунката и Мей я грабна. Хартията се измачка малко, но не я интересуваше. Тя отново скръсти ръце, намуси се и изсумтя.

— Падаш ли си по космически чудовища, хлапе? — попита жената.

— Искам мама.

Жената пристъпи към нея. Миришеше на фалшиви цветя и пръстите ѝ бяха мършави. Взе Мей и я свали на пода.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа нещо.

Тръгна напред и Мей за миг се поколеба. Не я харесваше, но още по-малко ѝ харесваше да стои сама. Затова я последва. Жената мина по къс коридор, набра кода на голяма метална врата, приличаща на старомоден въздушен шлюз, и когато тя се отвори, влезе през нея. Мей направи същото. В новата стая беше студено. Това не ѝ хареса. Тук нямаше маса за прегледи, а само една стъклена кутия като аквариумите, в които държаха рибите, само че отвътре беше суха и съществото, което седеше в нея, не бе риба. Жената махна на Мей да се приближи и когато момиченцето го направи, почука силно по стъклото.

При този звук съществото вътре вдигна глава. Беше човек, само че гол, и кожата му не приличаше на кожа. Очите му сияеха в синьо, все едно в главата му гореше огън. И нещо с ръцете му не беше наред.

Той посегна към стъклото и Мей запищя.

1.

Боби

— Снупи пак е навън — докладва редник Хилман. — Командирът му сигурно му е страшно ядосан.

Сержант Роберта Дрейпър от Марсианския пехотински корпус усили увеличението на лицевия си дисплей и погледна накъдето сочеше Хилман. На две хиляди и петстотин метра от тях патрул от четирима пехотинци на ООН обикаляше около своя аванпост, осветен отзад от гигантския купол на оранжерията, който пазеха. Купол, еднакъв в почти всички отношения с купола, охраняван в момента от нейния собствен отряд.

Един от четиримата пехотинци на ООН имаше отстрани на шлема си черни петна, които приличаха на кучешки уши.

— Да, това е Снупи — установи Боби. — Днес не е пропуснал нито един наряд. Чудя се какво ли е направил.

Да охраняваш оранжериите на Ганимед, означаваше непрекъснато да търсиш някаква занимавка за ума си. Включително и да гадаеш за живота на пехотинците от другата страна.

Другата страна. Преди осемнайсет месеца нямаше страни. Вътрешните планети бяха едно голямо и щастливо, макар и донякъде проблемно семейство. После дойде Ерос и сега двете суперсили се бяха заели да си поделят Слънчевата система, а никоя от тях не искаше да се откаже от Ганимед, житницата на системата на Юпитер.

Това бе единствената луна с магнитосфера и следователно единственото място, където отглежданите в куполи посеви имаха шанс да оцелеят в суровия радиационен пояс на газовия гигант. Дори и тук куполите и селищата трябваше да бъдат екранирани, за да се предпазят цивилните от осемте рема радиация дневно, които Юпитер сипеше върху повърхността.