Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 36

— Сержант? — попита лейтенантът.

Пехотинецът отстъпи назад.

— Не, сър. Няма никакъв проблем.

Лейтенантът се обърна и стисна ръката на Наоми.

— Капитан Естанция, за мен беше удоволствие. Нашите хора ще ви се обадят съвсем скоро, за да ви дадат разрешение за кацане. Сигурен съм, че населението на Ганимед ще ви е благодарно за припасите, които карате.

— Радваме се да помогнем — каза Наоми и дари младия офицер с ослепителна усмивка.

Когато войниците на ООН минаха обратно през шлюза и отлетяха с катера си, Наоми издиша продължително и се зае да масажира бузите си.

— Ако трябваше да се усмихвам още една секунда, лицето ми щеше да се разцепи.

Холдън сграбчи Еймъс за ръкава.

— За… какъв… дявол… — процеди той през стиснати зъби — беше това?

— Кое? — попита Наоми.

— Докато те нямаше, Еймъс направи почти всичко по силите си да вбеси пехотинците. Изненадвам се, че не го застреляха, а половин секунда по-късно и мен.

Еймъс сведе поглед към ръката на Холдън, която продължаваше да го стиска, но не опита да се изтръгне от хватката му.

— Капитане, ти си добър човек, но не ставаш за контрабандист.

— Какво? — попита пак Наоми.

— Капитанът беше толкова нервен, та дори аз започнах да си мисля, че не му е чиста работата. Затова отвличах вниманието на пехотинците, докато се върнете — обясни Еймъс. — А, и между другото, те не могат да те застрелят, освен ако не ги докоснеш или не извадиш оръжие. Нали си бил във флота? Трябва да помниш правилата.

— Значи… — започна Холдън.

— Да — прекъсна го Еймъс. — Ако лейтенантът ги пита за нас, те ще му разкажат за гадняра инженер, който ги е дразнил, а не за нервака с проскубаната брада, който се е опитвал да се завре в ъгъла.

— Мамка му — изруга Холдън.

— Ти си добър капитан и винаги можеш да разчиташ на подкрепата ми. Но си некадърен престъпник. Просто не можеш да се държиш иначе, освен като себе си.

— Искаш ли пак да си капитан? — попита Наоми. — Това е скапана работа.

* * *

— Контролна кула Ганимед, тук е „Сомнамбул“, повтаряме искането си да ни предоставите площадка за кацане — каза Наоми. — Получихме разрешение от патрула на ООН, а вие ни държите в ниска орбита вече три часа.

Тя изключи микрофона си и добави:

— Задници!

Гласът, който ѝ отговори, бе различен от онзи, от който искаха разрешение за кацане през последните часове. Този бе стар и не толкова раздразнен.

— Съжаляваме, „Сомнамбул“, ще ви вмъкнем в графика при първа възможност. Но през последните десет часа сме заети с непрекъснати изпитания и ни остава да отделим още десетина кораба от повърхността, преди да започнем да пускаме хората да кацат.

Холдън включи микрофона си и попита:

— С началника ли разговаряме?

— Да. Старши контрольор Сам Снелинг, ако си водите бележки с намерението да се оплачете.

— Не, не — отвърна Холдън. — Не става дума за оплакване. Гледахме излитащите кораби да минават покрай нас. Това кораби с бегълци ли са? При този тонаж, който видяхме да излита, сякаш половината население на луната я напуска.

— Не. Имаме няколко чартъра и пътнически лайнера, които превозват хора, но повечето отпътуващи кораби са натоварени с храна.