Читать «Под повърхността на звяра» онлайн - страница 6

— Мислиш ли, че не искам да те отведа в леглото си? Да ти дам това, което и двамата желаем?

Рони се вцепени. И изскимтя. О, Господи, този жалък, малък звук не бе излязъл от нейното гърло. Тя се обърна да го погледне, чувствайки как отчаянието, което бушува вътре в нея, извира на повърхността.

То бе там, върху неговото лице. Тъжни сенки на съжаление, на глад, които Рони зърна случайно в очите му.

— Но няма да го направиш — прошепна тя, а сърцето й се разкъса. — Нали?

— Погледни се — каза Тайбър нежно, въпреки, че гласът му бе груб. — Ти си толкова невинна и сладка и нямаш ни най-малка представа за животното, което се опитваш да освободиш.

— Ти няма да ме нараниш — тя го знаеше. Знаеше, че ако му се отдаде, той може да разбие сърцето й, но никога няма да я нарани физически.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това, Рони — Тайбър вдигна ръка от волана и се протегна да докосне бузата й.

Топлината на загрубелите върхове на пръстите и докосването на палеца му по устните й, бяха достатъчни, за да изтръгнат от гърлото й ридание, породено от нарастващото й желание. Трябваше да го докосне, да го вкуси. Езикът й се подаде, докосвайки плътта му. И двамата простенаха. Звуците бяха горещи, жадни и изпълниха вътрешността на камиона с напрежение, което изопна всяка клетка в тялото й.

— Караш ме да те желая толкова силно — Рони не можеше да сдържи думите или копнежа си. — Понякога не мога да го понеса, Тайбър, толкова много се нуждая от теб. Обичам те.

Двамата бяха приятели от години. Неговата къща се намираше недалеч от нейната и той присъстваше в живота й от толкова дълго, че тя се питаше дали би могла да живее без него.

Тайбър преглътна мъчително.

— Не знаеш какво говориш.

— Обичам те откакто навърших единадесет, Тайбър. Откакто ме взе от проклетата планина и ме заведе обратно в къщата на майка си. Не знаеш ли, че ти принадлежа? — Рони мразеше тази мисъл. Мразеше колко много се нуждае от него, колко много я боли за него. — Толкова ли съм ужасна, че дори не ме искаш, Тайбър? — дали онези почтени, спретнати, лицемерно скромни жени, които я осъждаха, заради действията на Реджиналд, бяха прави? Беше ли опетнена по някакъв начин? Недостойна за любов? Мисълта за това прободе душата й.

Очите му пламнаха от жажда, сякаш думите й освободиха нещо вътре в него, което не можеше повече да сдържа. Надеждата се надигна в Рони. Възбудата й се разпали допълнително, изгаряща вече влажните дълбини на влагалището й.

— Не те искам? — Тайбър почти изръмжа след това. — По дяволите, Рони, ще се изплашиш, ако имаш някаква представа за това, което искам от теб.

Нямаше нищо, което би могъл да поиска от нея, и тя да не му го даде.

— Тогава е твое — прошепна тя, докато палецът му се плъзгаше по челюстта й, придвижвайки се бавно към устните й. — Всичко, Тайбър. Ще умра за теб.

— Ти си още едно дете — простена мъжът, палецът му притисна устните й, докато тя не го прие в топлината на устата си. — Боже, Рони… — тя го захапа, задържайки го там, а езикът й докосна грапавата кожа.