Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 169

— Не — извика тя немощно. Усещаше как студът се разпростира по цялото й тяло, а кръвта бликаше от гърдите й. — Не, Даш. Даш…

— Остани с мен, Елизабет — той тичаше надолу по стълбите, а Даника беше до него и по някакъв начин успяваше да държи импровизирания турникет към гърдите й.

Във фоайето цареше хаос, главозамайващ прилив на цветове и болка, и гласът на Даш, който й крещеше и умоляваше. И Елизабет се бореше. Бореше се, но унищожителните вълни от мрачен студ я покриваха, заливаха съзнанието й и я отнасяха далеч. Последната й мисъл беше за Даш. За докосването му, за нежността му, за цената, която той бе платил, за да я държи до себе си. Беше загубил защитата, която бе пазил около себе си от толкова дълго. Неговата защита, а сега и детето, за което бе мечтал. Също както Елизабет, той бе изгубил всичко…

Глава 33

Една седмица по-късно

— Помни, трябва да бъдеш тиха — вратата на болничната стая се отвори и Даш влезе, носейки на ръце тъжното, изплашено момиченце, което стискаше отчаяно новото си плюшено мече.

Елизабет отвори замаяно очи и сърцето й се изпълни с вълнение, когато видя бебчето си за първи път от близо месец. Даш държеше Каси до широките си гърди, златистокафявите му очи срещнаха нейните с топлина и любов, докато отнасяше детето до нея.

— Мамо — гласът на Каси беше нисък шепот, а в очите й блестяха сълзи.

Даш я отнесе до стола, разположен до леглото, настани я в него и й позволи да положи глава до тази на майка си върху възглавницата.

Елизабет не можа да сдържи сълзите си. Те закапаха от очите й, когато се обърна към малкото момиченце и се протегна мъчително, за да докосне с пръсти къдриците на Каси, когато една слабичка, малка ръчичка се обви около върха на главата й.

Беше изминало толкова дълго време, откакто бе чувствала топлината на Каси, откакто бе виждала невинното й личице и знаеше, с майчиното си сърце, че бебчето й е в безопасност. Ужасяващите събития от изминалата седмица се бяха превърнали в един непрекъснато повтарящ се кошмар; борбата й да диша, несвързани спомени за агонизираща болка и ярките светлини в операционната зала, докато хирурзите се суетяха около нея.

За щастие, куршумът не бе причинил никакви трайни увреждания, въпреки че бе близо. Казаха й, че е късметлийка. Голяма късметлийка. Както и детето, което почиваше безопасно в утробата й. Въпреки ужаса от тези страховити моменти, тя бе оживяла и щеше да се възстанови.

— Как е бебчето ми? — прошепна Елизабет немощно. — Много ми липсваше, Каси.

Момиченцето потисна напиращите ридания и кимна леко.

— И ти ми липсваше, мамо. Толкова се страхувах, че няма да се върнеш. Че ще остана сама и уплашена завинаги. Така се радвам, че си добре.

Елизабет вдигна поглед, когато Даш погали косата на Каси. Младата жена знаеше, че той е бил този, който е казал на дъщеря й за злополуката и че ще остане в болницата за известно време. Преумората бе изтощила тялото й още преди да получи раната и поради тази причина, щеше да й бъде нужно повече време, за да се възстанови. Но скоро щеше да напусне болницата. След няколко дни. Макар че лекарите я предупредиха, че трябва да кара по-полека през тези първи дни.