Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 89

— И сега федералните те притискат?

— Предложиха ми начин да се измъкна.

— Чрез мен.

Тя изучаваше линиите на дланите си. А аз си помислих за пукнатините в живота ни. Когато вдигнах глава, вече гледах навън, но въпреки това видях много добре както дълбоките бръчки, така и намръщеното изражение на лицето й. Едно лице, което оттук нататък щеше да ми бъде безкрайно чуждо.

— Записваш ли ни? — попитах.

Тя поклати глава.

— Следят ли ни?

— Искат да знаят къде отиваш и какво си открил.

Извадих лист и молив и надрасках един адрес.

— „Дебелия Уили“ на Уестърн Авеню. Там трябва да се срещна с Рита Алварес, но тя не знае нищо. Предай на твоите приятелчета, че работя по една следа, но съм отказал да навлизам в подробности. Заради твоята сигурност.

Тя кимна, без да ме поглежда.

— Това е всичко, което мога да ти дам. — Залепих листа на арматурното табло и посегнах към дръжката на вратата. — Бъди внимателна.

Тя ме спря с леко докосване на ръкава.

— Какво?

— Нищо.

Изчаках.

— Наистина ли имаш представа кой е пуснал заразата?

— Още не знам със сигурност.

— А ще ми кажеш ли, когато разбереш?

— И това не знам.

Ново мълчание.

— Ще задържиш ли Маги още ден-два? — попитах накрая аз.

Тя кимна.

— И няма да се мяркаш в града?

— Ще се оправим, Майкъл.

Отворих вратата и слязох от колата. Някъде по средата на паркинга понечих да се обърна, но тръснах глава и продължих напред.

Рейчъл вдигна джиесема и натисна бутона за преизбиране.

— Отива в някакво заведение на Уестърн Авеню. „Дебелия Уили“. — Изслуша репликата насреща и кимна. — Точно така. Заклевам се в Бога, че ако още веднъж ме потърсите, ще свикам пресконференция и ще ви повлека заедно със себе си!

Захвърли телефона на пода и той се разпадна на две части. Доплака й се, но сълзите отказаха да се появят. Завъртя ключа и стъпи на газта. Колата излетя от паркинга с пронизително свистене на гумите.

45

Седях в едно от вътрешните сепарета в „Дебелия Уили“, отпивах от кафето си и наблюдавах как съвестта ми преследва миналото из заведението.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — подхвърли Рита Алварес, хвърли куфарчето си на отсрещната седалка и се настани до него.

— Здрасти, Рита.

— Здрасти.

Заведението бе празно. Сервитьорката донесе менюто. Рита си поръча сандвич със свинско и изчака да останем сами.

— И така, какво става с теб?

— Нищо.

— Май не е така.

— Има и гадни дни.

— Мислиш ли? — Тя отвори куфарчето си, измъкна бутилка минерална вода и отпи една глътка.

— Не съм те повикал да те занимавам с проблемите си, Рита.

— И аз мисля така.

— Работиш в Уест Сайд, нали?

— Ченгетата запечатаха проклетото място, а репортерите се прескачат.

— Кемп Чикаго, а?

— Така му викат.

— Имаш ли представа какво става вътре?

— Знаем само онова, което ни казват.

— А то е?

— Наличие на биологично заразяване. Още не се знае дали е предизвикано умишлено или случайно. Петдесет умрели и неизвестен брой заразени. Надяват се, че положението е под контрол.

— Какво мислиш за кмета?

— Имаш предвид телевизионните му изяви?

Кимнах.

— Абсолютен негодник!

— Мисля, че не подозираш дори половината от тази история.