Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 86

Четирийсет и пет минути след излизането на Елън вратата отново се отвори. Бях почти сигурен, че ще видя Джеймс Дол в компанията на двама-трима агенти от Вътрешна сигурност с белезници в ръце. Но вместо тях се появи Рейчъл Суенсън със застинала усмивка на лицето и връзка автомобилни ключове в ръце.

Кемп Чикаго

43

Нарекоха го Кемп Чикаго. Възникна буквално за една нощ по подобие на карантинните заграждения. Квадрат, обхващащ два квартала с център Дейли Плаза, охраняван от най-опитните ченгета на Чикаго. Периметърът беше маркиран от микробуси със сателитни антени на покривите и снопове дебели кабели, проточили се от огромните им търбуси. В центъра на площада се издигаше стоманеният скелет на висока конструкция, устремена към небето. На върха й бяха монтирани сините кабини на телевизионните оператори от солиден плексиглас, ярко осветени от прожекторите.

Правителството беше направило всичко възможно, за да изключи медиите, изпразвайки от съдържание този ненаситен звяр с постоянно мигащи светлини. Но това беше без значение. Веднага след издигането на загражденията над хиляда журналисти бяха поискали акредитация за отразяване на събитията в Уест Сайд. Голяма част от тях не знаеха нищо повече от онова, което съдържаха официалните комюникета. Но и то беше без значение. Всъщност правеше нещата малко по-добри.

Един вцепенен от ужас град. Една парализирана нация. Един свят, затихнал в очакване на най-лошото. И всичко това двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Рейтингите хвръкнаха до небесата.

* * *

Джеймс Дол обитаваше една задушна стаичка в мазето на кметството, задръстена от монитори. По тях течеше каскада от безмълвни образи. Някаква репортерка се беше изправила пред Водната кула. Зад нея се простираше безлюдното Мичиган Авеню. За разлика от него магистралата „Дан Райън“ беше задръстена от коли, които не отиваха никъде. Покрай войниците, които охраняваха центъра, се точеше безкрайна върволица от хора с раници на гърба, които теглеха колички за пазаруване след себе си. Дол седеше на нещо като подиум в средата на стаята. Устните му се движеха, но без да издават звук. Кметът сполучливо го имитираше.

През последните четирийсет и осем часа човекът от Вътрешна сигурност едва ли беше спал повече от четири и клюмаше пред включените монитори. Пронизителният звън на черния телефон пред него го стресна. Той тръсна глава и разтърка лицето си. Телефонът продължаваше да звъни. Малцина разполагаха с този номер, а Дол нямаше желание да разговаря с никой от тях.

— Да — каза той, послуша за момент и добави: — Добре, пусни го на пети.

Единият от мониторите примигна. Новинарската емисия изчезна, заменена от запис без звук, на който се виждаха Майкъл Кели и Рейчъл Суенсън в един от кабинетите за прегледи на болницата „Кук“. Кели се приближи до нея и я погали по косата. Тя въздъхна и се притисна в него. Кели я притисна до стената и тя разтвори ръце да го прегърне.

— Защо нямаме звук от „Кук“? — тихо попита Дол, без да отделя очи от монитора. Двойката се раздели и миг по-късно се насочи към вратата. Включи се камерата в коридора. — Навън ли го води? — попита Дол. — Аха, добре. Нека вървят.