Читать «Вещиците» онлайн - страница 14

— Благодаря ви за помощта, госпожо Спринг — казваше тя, — но вече можете да се приберете у дома.

— О, не, не мога — отвръщаше госпожа Спринг. — Лекарят ме предупреди, че през следващите няколко дни не бива да се натоварвате.

Лекарят беше казал и нещо друго. Той хвърли бомбата, като заяви, че в никакъв случай не бива да рискуваме с пътуване до Норвегия това лято.

— Глупости! — извика баба. — Обещах му, че ще отидем!

— Твърде далеч е — възрази лекарят. — Прекалено опасно е. Но ще ви кажа какво можете да направите. Можете да заведете внука си в някой хубав хотел на южния бряг на Англия. Морският въздух ще ви се отрази добре.

— О, не! — възкликнах аз.

— Искаш ли баба ти да умре? — попита докторът.

— Не!

— Тогава тя не бива това лято да се отправя на дълги пътувания. Още не е достатъчно укрепнала. А и я накарай да спре с тези отвратителни черни пури.

Накрая лекарят успя да убеди баба за ваканцията, но не и за пурите. Запазихме си стаи в хотел „Блясък“ в известното крайморско градче Борнмът. Баба ми каза, че в Борнмът е пълно със стари хора като нея. Хиляди старци отивали да живеят там, след като се пенсионирали, защото въздухът бил толкова ободряващ и здравословен, че според тях удължавал живота им с няколко години.

— Вярно ли е това? — попитах аз.

— Не, разбира се — отвърна баба. — Това са пълни глупости. Но мисля, че този път трябва да послушаме лекаря.

Скоро след това с баба хванахме влака за Борнмът и се настанихме в хотел „Блясък“. Той представляваше огромна бяла сграда на брега и ми изглеждаше доста скучно място за лятната ваканция. Разполагах с отделна спалня, но една врата я свързваше със стаята на баба ми и двамата можехме да ходим един при друг, без да излизаме в коридора.

Преди да тръгнем за Борнмът, баба ми подари за утеха две бели мишки в малка клетка и аз, разбира се, ги взех със себе си. Тези мишки бяха страшно забавни. Кръстих ги Уилям и Мери и в хотела се заех да ги уча на номера. Първо ги научих да пропълзяват в ръкава на сакото ми и да излизат от яката ми. След това ги научих да се катерят по врата върху главата ми. Постигнах го, като поръсвах в косата си трохи от кекс.

Първата сутрин след пристигането ни, камериерката оправяше леглото ми, когато една от мишките подаде глава изпод чаршафите. Камериерката нададе писък и в стаята дотичаха десетина души, за да видят кого колят. Съобщиха за случилото се на управителя. Последва неприятна разправия в кабинета му, където бяхме той, аз и баба.

Управителят, който се казваше господин Стрингър, беше наежен мъж с черен фрак.

— Не мога да допусна мишки в хотела си, госпожо — обърна се той към баба ми.

— Как смеете да казвате това, след като скапаният ви хотел и бездруго е пълен с плъхове! — извика баба.

— Плъхове ли? — кресна господин Стрингър с мораво лице. — В този хотел няма плъхове.

— Видях един тази сутрин — настоя баба. — Тичаше по коридора към кухнята!

— Това не е вярно! — извика господин Стрингър.

— Най-добре е веднага да повикате някой да излови плъховете, преди да съм се обадила на Службата по хигиена. Сигурно по пода в кухнята пъплят мишки, гризат храната по рафтовете и скачат в супата!