Читать «Лунен дворец» онлайн

Пол Остър

Лунен дворец

В памет на Норман Шиф

Нищо не може да учуди един американец.

Жул Верн

1

Беше през лятото, когато за пръв път човешки крак стъпи на Луната. Тогава бях много млад, но си мислех, че вече няма бъдеще пред нас. Исках да живея изпълнен с опасности живот, да стигна до края и да видя какво ще стане с мен там. Така се случи, че за малко да успея в това си начинание. Полека-лека парите ми се стопиха; изгубих апартамента си и се озовах на улицата. Ако не беше едно момиче на име Кити Лу, по всяка вероятност щях да умра от глад. Бях я срещнал съвсем случайно малко преди това, но впоследствие започнах да гледам на тази случайност като на нещо предопределено, без което нямаше да бъда спасен. Това беше първата част. После взеха да ми се случват странни неща. Започнах работа при един старец в инвалидна количка. Открих кой е баща ми. Прекосих пустинята от Юта до Калифорния. Това, разбира се, беше много отдавна, но аз добре си спомням онези дни, спомням си ги като начало на живота ми.

Пристигнах в Ню Йорк през есента на 1965-а. Тогава бях на осемнайсет години и първите девет месеца прекарах в общежитието на колежа. Всички провинциални първокурсници в Колумбийския университет трябваше да живеят в общежитията, но щом семестърът свърши, веднага се преместих в апартамента на Сто и дванайсета западна улица. Там останах през следващите три години чак до момента, когато окончателно се провалих. Като се имат предвид всички превратности, които ми минаха през главата, истинско чудо е, че издържах толкова дълго.

Във въпросния апартамент пребивавах, заобиколен от поне хиляда книги. Първоначално те бяха собственост на вуйчо ми Виктор, който ги беше събирал една по една в продължение на около трийсет години. Даде ми ги точно преди да постъпя в колежа — нещо като прощален подарък. Опитах се да отклоня предложението му, но вуйчо Виктор беше сантиментален и великодушен човек и не ме остави да му откажа.

— Пари не мога да ти дам — рече той, — нито съвет. Вземи книгите. Ще ме зарадваш.

Взех книгите, но през следващата година и половина не отворих нито един от кашоните, в които бяха подредени. Възнамерявах да убедя вуйчо да си ги прибере обратно, а междувременно не исках да им стане нещо.

Както се оказа, кашоните ми свършиха добра работа, когато изпаднах в онази безизходица. Апартаментът на Сто и дванайсета улица не беше обзаведен и вместо да прахосвам пари за неща, които нито исках, нито можех да си позволя, използвах кашоните като „въображаеми мебели“. Това ми приличаше на игра с пъзел: групирах ги във всевъзможни комбинации, като ту ги строявах в редица, ту ги струпвах един върху друг; все ги редях и пререждах, докато накрая заприличаха на истинска покъщнина. Една купчина от шестнайсет броя служеше за подпора на дюшека ми, втора, състояща се от дванайсет — за маса, трета от седем парчета — за столове, други два кашона — за нощни шкафчета и така нататък. Общият ефект беше доста еднообразен, може би поради онова мръсно бозаво, което се виждаше навред, но въпреки това се чувствах горд от проявената изобретателност. Приятелите ми намираха всичко това за малко странно, ала по онова време вече бяха свикнали да очакват чудатости от мен. Помислете си само за удоволствието, обяснявах им аз, да се мушнеш в леглото и да знаеш, че под съня ти почива цялата американска литература на деветнайсети век. Представете си удоволствието да седнеш да се храниш заедно с изкуството на Ренесанса, което надзърта изпод чинията ти. Истината е, че въобще не знаех кои книги в кои кашони са, но навремето много ме биваше да измислям истории, опивах се дори от звука на собствените си изречения, особено когато бяха чиста измислица.