Читать «Краят на империята» онлайн - страница 4
Алън Кол
После:
Стен въведе кода за достъп на „Виктори“.
Ново продължително чакане.
Вече очакваше да види симулация на вдигнат среден пръст и отговора „Достъпът отказан“.
Вместо това:
Стен пъхна първия фиш в четеца. Отново чакане, после:_ Продължи_. Той пъхна и втория фиш. И отново имперският ВСЕОБХВАТЕН прие програмата. Сега оставаше да се моли и да се надява, че тези две дяволчета ще си свършат работата.
Фишовете бяха подарък от Йън Махони, някогашния командир на Стен в „Богомолка“, флотски адмирал и — откакто се помнеше — най-голямото приближение до приятел, който Императорът някога бе имал. Но сега Махони бе мъртъв — обвинен в предателство от Императора и впоследствие екзекутиран.
„Жалко — мислеше си Стен, — че Йън не можа сам да се възползва от нещицата в тези чипове, преди Императорът да го убие“. Сепна се. Сега не беше време за съжаления.
Дръпна обезопасителната завеса и откри, че зад нея го чака Алекс.
— Шефе, право ли мисля, че ми топлиш креслото? Не е ли време да тръгваш?
— Тъй вярно, мистър Килгър. Поемам веднага, сър, вече съм на път. Искате ли да ви пратя някой с чаша чай, сър?
— Шибана течност, дето става само да пълни вените на проклетниците. Не я близвам. — Килгър махна с ръка и пусна завесата.
Стен тръгна към един от страничните коридори, свързващ мостика с централната транзитна линия на кораба и следователно с хангара близо до кърмата. Без да чакат заповеди, гурките подтичваха след него, извадили уилигъните.
Синд и нейният бор чакаха на едно разклонение. Тя даде знак на гурките да продължат напред.
За един кратък миг със Стен останаха сами на разклонението.
— Благодаря — рече Синд и го целуна.
— За какво?
— Задето не питаш.
— Какво да питам?
— Ама че си загубеняк!
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа.
— Но аз не съм си и помислил, че ти няма да…
— И си прав. Това е мое решение. А и никога не съм давала клетва на император. Освен това умея да избирам победителя.
Стен я погледна внимателно. Не изглеждаше, че се шегува, нито че се опитва да му повдигне духа.
— Моите предци са били джанисари — продължи тя. — Служили са на тирани, които са се прикривали с лъжата, че са гласът на бога. Заклех се, че ако стана воин, няма да съм като тях. В интерес на истината службата ми помогна да се отърва от разни копелдаци като Пророците. Или като Искра. Или Императора.
— Това си ми го казвала и преди — рече Стен. — А сега, предполагам, получи желаната възможност. Или поне ще можеш да напуснеш този свят обгърната в пламъците на славата.
— Ни най-малко — поклати глава тя. — Мисля да им сритаме задниците. Хайде да вървим. Трябва да изнасяш проповед.
Стен стоеше на терасата на хангара и гледаше надолу към почти двете хиляди същества — това бяха онези моряци от „Виктори“, от които не се изискваше в момента да са на оръжейните станции или да поддържат корабните системи, плюс останките от неговия посланически екип. Съмняваше се, че се е справил кой знае колко добре в опита си да говори срещу тираничното управление. Стараеше се да не поглежда към металните мостчета, надвиснали над хангара, където дебнеха борски и гуркски снайперисти, в случай че някой се опита да отправи несловесни възражения.
