Читать «Тайната на Ескалибур» онлайн - страница 6
Анди Макдермът
1
— Нервна ли си? — попита Еди Чейс, смушквайки годеницата си, докато се приближаваха към вратата.
Нина Уайлд прокара пръст по верижката на медальона си, който й носеше късмет.
— Ъъъ, да. Ти не си ли?
— Защо? И преди сме се срещали с него.
— Да, но тогава той не беше проклетият президент, нали? — Един помощник отвори вратата и те влязоха в Овалния кабинет.
Щом влязоха, бяха посрещнати с аплодисменти. В стаята ги чакаха бившият флотски адмирал Хектор Амороз, техен настоящ шеф в Агенцията за световно наследство към ООН; неколцина служители в Белия дом и представители на Конгреса; Първата дама… и Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати.
— Доктор Уайлд! — възкликна той и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. — И господин Чейс. Радвам се отново да ви видя.
— Ние също се радваме да ви видим. Ъъъ, господин президент — добави бързо Нина.
Чейс също му стисна ръката.
— Благодаря ви, сър.
Останалите насядаха по местата си, докато Нина, Чейс и Долтън останаха прави. Долтън изчака всички да се настанят преди да заговори, полуобърнат както към фотографа на Белия дом, който увековечаваше събитието, така и към почетните си гости.
— Дами и господа — започна той, — уважаеми членове на конгреса, уважаеми министри. За мен е голяма чест да връча тази награда на жената, чиято невероятна смелост пред лицето на опасността спаси живота на много хора както в Америка, така и по света. Същата жена, чиято преданост към науката и откритията промени завинаги нашия поглед към историята, върна ни отдавна изгубени съкровища, които доскоро приемахме единствено като легенди. В определен смисъл тя помогна за запазването на нашето минало и нашето бъдеще. За мен е изключителна чест да ви представя доктор Нина Уайлд, откривател на изгубения град Атлантида и затрупаната гробница на Херкулес, която спаси тази нация от чудовищен терористичен акт, и да й връча най-високото гражданско отличие на Съединените щати — Президентския медал на свободата.
Нина се изчерви, същевременно борейки се с импулса да поправи Долтън — Атлантида беше името на острова, а не на града, — докато той внимателно се пресегна и вдигна за синята лента медала, който лежеше на кадифен поднос.
— Доктор Уайлд, нацията е ваш длъжник. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на вечната ни признателност.
— Благодаря ви, господин президент — каза тя, като наведе глава. Долтън вдигна медала и го окачи на врата й. След това отново се ръкува с нея, преди да я обърне с лице към фотоапарата, чиято проблясваща светкавица за миг я заслепи. Речта, която си беше подготвила по-рано, се изпари от ума й под непрекъснатия поток от светлини и аплодисменти. — Благодаря — повтори тя, като се опитваше да се сети за нещо умно, което да каже. — Аз… Аз съм ужасно признателна за тази награда, за тази чест. И, ъъъ, освен това бих искала да благодаря на годеника ми, Еди… — тя се наруга на ум за избора на думи. Бих искала да благодаря? Това да не са ти проклетите Оскари? — … без когото сега, най-вероятно, щях да бъда… ами, мъртва. И то няколко пъти. Благодаря. На всички. — Тя отстъпи назад с пламнали от притеснение бузи, червени почти колкото косата й.
