Читать «Познай кой се върна» онлайн - страница 138

Единственото съобщение, което не беше изпратено от този телефон, гласеше Не вярвай на всичко, което чуваш. Мона го бе изпратила случайно от другия телефон. Хана потрепери. Тъкмо бе взела новия си телефон и не беше въвела всички номера в него. Мона се беше объркала и Хана бе разпознала номера й. Ако не го беше познала, кой знае колко дълго щеше да продължи това.

Хана стисна блекбърито на Мона, изпитвайки ужасното желание да го размаже. Искаше й се да извика: Защо? Знаеше, че трябва да презира Мона — ченгетата бяха открили мини вана, с който Мона беше блъснала Хана, прибран в долепения до къщата на семейство Вандерваал гараж. Колата беше покрита с брезент, но предната броня бе смачкана и кръв — кръвта на Хана — бе опръскала предните фарове.

Но Хана не можеше да я мрази. Просто не можеше. Ако вместо това успееше да изтрие всеки хубав спомен, който имаше с Мона — обиколките по магазините, триумфалните им попадения, Приятелниците. Сега кого ще пита какво да облече, когато изпадне в недоумение? С кого ще ходи да пазарува? Кой ще се преструва, че й е приятел?

Тя притисна към носа си ароматния сапун в банята, като се опита да се насили да не заплаче и да измие всичкия грижливо нанесен грим. След като няколко пъти си пое дълбоко дъх и се успокои, Хана отново погледна към изпратените съобщения на Мона. Тя маркира всичките есемеси, подписани с А., които Мона й бе изпратила, и натисна бутона ИЗТРИВАШ! НА ВСИЧКИ. Появи се съобщение: Сигурни ли сте, че искате да бъдат изтрити? Иконката на кошчето за отпадъци се отвори и затвори. Щом не може да изтрие приятелството им, можеше поне да изтрие тайните си.

* * *

Уайлдън я чакаше прав в коридора — беше предложил да откара Хана на делото. Тя забеляза, че очите му тежаха и краищата на устните му бяха увиснали надолу. Запита се дали е изтощен от изминалия уикенд или просто майка й му беше казала за работата в Сингапур.

— Готова ли си? — попита той тихо.

Хана кимна.

— Само минутка. — Тя бръкна в чантата си и извади блекбърито на Мона. — Подарък за теб.

Уайлдън го взе объркан. Хана не си направи труда да му обяснява. Той беше ченге. И сам щеше да се досети.

Уайлдън отвори вратата на полицейската кола и Хана се настани на предната седалка. Преди да потеглят, тя изпъна рамене назад, пое си дълбоко дъх и се огледа в огледалото за обратно виждане. Тъмните й очи блестяха, кестенявата й коса бе жива, а фон дьо тенът успешно покриваше всичките й отоци. Лицето й бе слабо, зъбите равни и тя нямаше нито една пъпка по лицето. Грозната, тромава Хана от седми клас, чието отражение я бе преследвало от седмици, вече беше изчезнала завинаги от живота и. От този миг нататък.

Все пак тя беше Хана Мерин. И беше великолепна.

42.

Мечтите — и кошмарите — понякога се сбъдват