Читать «Душегубеца» онлайн - страница 97

Лейди Елинор сграбчи ръката на Сен Клер.

— Отче, ти ми обеща, че следващия път, когато дойдеш, ще очистиш стаята от духовете.

— Така и ще направя — изправи се йезуитът на крака. — Трябва ми малко светена вода и потирът от параклиса.

— Може ли да дойда и аз? — стана Ребека от стола си.

Сен Клер се накани да й откаже.

— Досега деляхме всичко — започна да го увещава девойката. — През какво ли не минахме заедно…

Тя беше любопитна да види какво ще стане — кой знае, може би този страховит ритуал щеше да й разкрие още подробности за личността на загадъчния свещеник.

— Ние ще останем в салона — заяви лейди Елинор и посочи към бумтящия в камината огън. — Не че ни е страх, но това място е просто ужасно.

В този момент Мери се върна с потира, пълен до половината със светена вода. Сен Клер го взе, промълви една молитва и се прекръсти. После двамата с Ребека излязоха от салона, предвождани от главния слуга на лейди Елинор, който държеше в ръката си запалена факла. Тътенът на барабана се беше засилил и сега се чуваше из цялата къща. Когато се озоваха на горния етаж, слугата ги поведе по някакъв студен коридор, осветяван единствено от лъчите на луната, но щом стигна до дъното му, спря. Пред тях се издигаше още едно стълбище. Барабанният тътен беше заглъхнал. Ребека потръпна от студ.

— Е, аз ще ви оставям — рече слугата.

— Дай факлата на момичето — прошепна му Сен Клер. — И благодаря.

Ребека взе факлата и се постара да не я доближава много до лицето си, макар че светлината и топлината, които се излъчваха от нея, бяха доста примамливи.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — каза й йезуитът.

Девойката погледна към обвитото в мрак стълбище и за миг изгуби присъствие на духа. Устата й пресъхна, краката й натежаха и стомахът й я присви от изпитото вино. Тя си спомни онази ужасна нощ в костницата на „Сейнт Майкъл“ и злото, което се беше спотайвало в сенките.

— Не, предпочитам да се кача.

— Чудесно! — отвърна Сен Клер. — Няма от какво да се боиш. Просто имай вяра в Господ.

И така, Ребека тръгна да се качва по стълбището. Въздухът наоколо миришеше на плесен, а дървените стъпала не бяха много стабилни. Някакъв плъх се допря до ботуша й, а после избяга в тъмнината с цвърчене.

— За Бога, имай милост! — прогърмя в мрака някакъв мъжки глас.

Ребека отстъпи назад толкова рязко, че едва не се строполи. Сен Клер я подхвана и й помогна да се закрепи на краката си.

— Милост!

Откъм горния етаж се дочу шум от боричкане. После нещо се удари с трясък в перилата. Ребека се накани да продължи, но в този момент звуците започнаха отново — скърцане на дърво и ужасяващи стенания на задушаващ се човек, който се бори за глътка въздух. След това изпищя жена. Тя също падна през перилата и започна да се дави. В следващия момент пред очите на девойката изникнаха две тъмни фигури. Тя осъзна, че се е заковала на място и че Сен Клер се опитва да я избута напред. Ребека пристъпи внимателно, но ръката й трепереше толкова силно, че факлата се люшна и сенките наоколо затанцуваха вихрен танц.