Читать «Душегубеца» онлайн - страница 71

За да се разсее, девойката тайничко заразглежда гъстата коса на йезуита, острите му черти, големите му, изразителни очи и пълните му устни. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голяма й се струваше приликата му със статуята на архангел Михаил. Ребека гаврътна виното си на един дъх и изведнъж се почувства ужасно изморена. Сен Клер я подкани да се върне в леглото и тя с готовност го послуша. Последното нещо, което девойката си спомняше, беше как йезуитът я завива с одеялото и как гали косата й, докато тя се унася.

По-късно през същата нощ Ребека се надигна в леглото, но не можа да определи дали се е събудила, или продължава да сънува. Завесата между двете стаи беше отдръпната и цялата килия беше окъпана в светлина. Йезуитът седеше на масата, а от двете му страни се бяха разположили още двама младежи. Косата на Майкъл беше вчесана и напомадена, лицето му блестеше като полиран метал, а очите му светеха като сапфири. И тримата мъже бяха облечени в златотъкани одежди и се взираха в някакъв златен бокал, украсен със скъпоценни камъни, който се носеше във въздуха между тях. Устните им шепнеха молитви, но колкото и да се напрягаше, Ребека не можеше да разбере думите им. Тя знаеше малко латински и френски, но езикът, който използваха мъжете, беше съвсем друг.

Девойката се взираше като хипнотизирана в Сен Клер и в другарите му и все повече се убеждаваше, че телата им не са от плът и кръв, ами от пламъци, но пламъци, каквито тя не беше виждала дотогава. Тримата мъже изглеждаха като излети от разтопено злато, бликащо от нагорещена пещ. Те обаче изобщо не я забелязваха — очите им бяха приковани в бокала, който хвърляше край себе си червеникави отблясъци, сякаш в чашката му гореше огън. В стаята беше топло и ухаеше прекрасно. Ребека вече съвсем беше изгубила чувството си за реалност и не виждаше нито стените, нито предметите наоколо. Зад Сен Клер и другите двама младежи се забелязваха още фигури, облечени в бляскави доспехи, които също участваха в молитвата.

Девойката потърка очи и когато погледна отново, видението беше изчезнало. В стаята цареше тъмнина, а през прозореца нахлуваше студ. Сен Клер спеше в леглото си. Отвън се чуваха виковете на нощните стражи. Ребека се сви под завивките и захапа кокалчетата на пръстите си, както правеше като малка, когато нощем в кръчмата станеше тихо и сенките наоколо се сгъстяха.

За миг тя задряма, но не след дълго беше разбудена отново — този път от някакъв дрезгав глас, който я викаше по име.