Читать «Душегубеца» онлайн - страница 51

Девойката се покатери върху леглото, без дори да се съблича, и придърпа покривката отгоре си. Тя остави свещта да гори и се взря в малката музикална кутийка, която й беше подарила майка й. Очите й се напълниха със сълзи. Ребека си спомни разходките, които си бяха правили двете по окъпаните от слънце пътечки, песните, които й беше пяла майка й, стихотворенията, на които я беше учила, и безбройните съвети, които й беше давала за билките из поляните. Майка й беше купила музикалната кутийка от Норич и й я беше поднесла по случай петия й рожден ден. Някога Ребека обичаше да слуша мелодията, но сега не би го понесла. Тя затвори очи и се опита да се помоли, но после осъзна, че като изключим статуята в енорийската църква, не беше вярвала в нищо друго. Думите от Светото писание, високопарните проповеди на пастор Бейнс и промърморените под нос молитви бяха просто ритуал, който се изпълняваше, а после бързо се забравяше.

Девойката се унесе. Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Салонът беше притихнал и тя усети как косата й настръхва. В стаята имаше още някого; беше сигурна в това. Свещта беше угаснала. Ребека стана, взе един светилник и след кратка борба с огнивото запали фитила. Когато вдигна фенера и се обърна, в гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе нито звук. Бартоломю седеше в един стол отляво на вратата. Той винаги сядаше на това място, когато се качваше в стаята й, за да си поговорят, но приликите свършваха дотук. Косата на баща й изглеждаше по-сива от преди, лицето му беше бледо, а погледът в очите му — празен. Ребека видя прореза във врата му, кървавите петна върху разкъсания му жакет и зейналата на гърдите му рана. Девойката седна на леглото. Това трябваше да е сън.

— Дъще — прошепна дрезгаво среднощният й посетител. — Дъще — повиши той тон.

Ребека погледна през рамо и видя, че баща й се е втренчил в нея. Той отвори окървавената си уста.

— Ще ме изслушаш ли, дъще?

Девойката се покатери на леглото и се притисна към таблата, взирайки се ужасено в това кошмарно привидение.

— Сигурно сънувам!

— Всички сънуваме, дъще. Аз също сънувам в момента.

— Какво става, татко?

Ребека искаше да придърпа завивката върху себе си, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Убиха ме без време, дъще — Бартоломю говореше, сякаш беше изпаднал в транс. — После изтръгнаха душата ми, а заради сторените от мен злини, тя не можа да продължи по пътя си — той скръсти ръце върху скута си. — Сега се намирам в мрачната бездна между небето и земята.

— Татко!

— Замълчи, дете — думите на баща й сякаш идваха от огромно разстояние. Ребека забеляза струйката кръв, която се процеждаше от ъгълчето на устата му. — Сега Фрогмор владее Душата ми!