Читать «Душегубеца» онлайн - страница 173

— Ами Фрогмор?

— О, не се безпокой. Рано или късно той също ще се появи.

Фрогмор, издокаран като някой турски принц в богато украсена червена наметка с висока яка и алени полуботуши, напомаден и напарфюмиран, последва еничаря извън малката вила, предоставена му от имперската канцелария в Константинопол.

Откакто беше пристигнал в града, магьосникът се радваше на големи почести от страна на султана. Сюлейман го беше заобиколил с роби, които изпълняваха всяко негово желание, и го беше отрупал с дрехи, скъпоценности, храна и вино, но въпреки това Фрогмор едва потискаше яростта, която го беше обзела. Онзи проклет йезуит пак го беше измамил — Сен Клер беше откраднал кожената кесия с най-ценните му притежания и я беше заменил с друга. Само при мисълта за това магьосникът отново кипна и шумно си пое дъх. Еничарят, който го водеше, спря и намръщено го погледна. Фрогмор, който не можеше да си позволи да издава какво чувства пред новите си господари, просто му се усмихна. Да, турците едва ли биха разбрали защо един велик магьосник се тръшка заради няколко дреболии, пък и сигурно биха се зачудили как така човек с такива невероятни способности се е оставил да бъде измамен толкова лесно. Въпреки това Фрогмор беше решен да си отмъсти. Той щеше да си върне онова, което му принадлежеше, щеше да се отърве от онези джафкащи псета, Сен Клер и Купър, но преди всичко щеше да убие онази малка повлекана със заешката устна. Магьосникът вече беше прочел „Книгата на тайните“ и се беше уверил, че момичето е много опасно — смъртоносно оръжие в ръцете на Сен Клер. Всичко това обаче трябваше да почака.

— Успокой се и се овладей — каза си магьосникът.

Той винаги си казваше така, когато имаше нужда да прочисти ума — научил го беше от източните мъдреци. Сега трябваше да се подготви за срещата със Сюлейман и за изненадите, които можеше да го чакат.

Фрогмор беше доволен, че се е измъкнал от скованата от лед Москва и че се намира далеч от Иван и завистливото джудже Васлов. Беше чудесно отново да се радва на слънцето и да се разхожда из двореца на турския султан, където усещането за величие беше направо осезаемо. Магьосникът се огледа одобрително наоколо. Градините от двете му страни бяха изпълнени със зеленина и из тях летяха цели ята сладкопойни птички с ярко оперение. Във въздуха се носеше уханието на различни парфюми, както и сладката миризма на тамян и билки. Покрай пътечката, поставени върху каменни плочи или пък в специално издълбани в земята дупки, горяха цветни свещи в алабастрови свещници.

Колонадите от бял мрамор, през които минаваха, бяха украсени със златни и сребърни орнаменти, както и с всевъзможни странни мотиви, оформени от скъпоценни камъни. На всеки вход към палата стояха на пост еничари с жълти дрехи и бели тюрбани с пера; чернокожи мамелюци с бели роби и извадени ятагани и спахии със златни брони. Въпреки многото стражи обаче, а може би тъкмо заради тях, наоколо цареше почти неестествена тишина. За тягостната атмосфера допринасяха и множеството знаци, свидетелстващи за могъществото на Сюлейман — златните куки, забити в мраморните колони, бяха отрупани с главите на клетниците, предизвикали гнева му.