Читать «Душегубеца» онлайн - страница 156

Купър се канеше да попита още нещо, но тогава по вратата се потропа и Дмитрий, със сабя в ръка и метална ризница на раменете, им направи знак да го последват. Коридорът беше пълен с облечени в черно войници с извадени оръжия. Ребека и двамата й спътници бяха изведени от къщата. Навън, под слабото пролетно слънце, се разхождаха още много стражи и скоро девойката се почувства безкрайно потисната от мълчаливото им, но зловещо присъствие.

Накрая затворниците бяха въведени в някаква дълга и мрачна зала, и вратата се затръшна зад тях. Помещението беше съвсем голо, като изключим железните поставки по стените, в които горяха насмолени факли. Две редици опричници стояха на пост отляво и отдясно, а в дъното се издигаше висок подиум, върху който беше поставен каменен трон. В трона седеше някакъв мъж, облечен като монах. На стъпалата към подиума, с гръб към мъжа, бяха коленичили още опричници, а зад него стоеше някакво жълтокосо джудже, облечено в шарени парцали, което току надничаше иззад трона и любопитно се взираше в затворниците.

— Това е Васлов — прошепна Сен Клер, — любимият шут на царя, или неговата съвест, както го нарича самият Иван.

— Това място прилича на хамбар — каза Купър.

Ребека трябваше да се съгласи с албиноса. Единствената украса в залата бяха обичайните икони, поставени в нишите по стените, и един кръст, който висеше от голите тавански греди над трона на царя. В този момент джуджето излезе напред и плесна с ръце. Сен Клер, Ребека и Купър пристъпиха към трона. Джуджето плесна още веднъж, а после се взря в тях с очакване, размахвайки някаква кожена палка. Йезуитът падна на колене и двамата му спътници го последваха. После тримата се поклониха три пъти, удряйки челата си в земята. В следващия момент Ребека усети, че я дърпат за косата, и вдигна глава. Над нея стоеше онова противно джудже с месест нос, тлъсти устни и мътни кафяви очи, над които нямаше нито едно косъмче. Кожата му беше бледа и покрита с белези от шарка, а косата му беше боядисана в отвратителен жълт цвят. Като изключим яркочервените ботуши, джуджето беше облечено в зелено и кафяво. То потупа девойката с кожената си палка и преди тя да успее да го спре, приклекна до нея и я целуна в устата, облизвайки заешката й устна с езика си.

— Усмихни се! — прошепна Сен Клер. — Моля те!

Ребека го послуша. В отговор джуджето също й се усмихна, а после я целуна още веднъж. Зъбите му бяха изгнили и дъхът му вонеше. После мъникът се приближи към Купър и се взря в снежнобялата му коса, разпалено бърборейки си нещо. Накрая застана пред Сен Клер. Йезуитът продължи да стои със сведена глава. Васлов се ядоса и започна да тропа с крака по пода, докато Сен Клер не вдигна поглед. Джуджето пристъпи по-близо до него и се вцепени. Ребека никога не беше виждала по-уплашен човек. Васлов притисна устата си с ръка, притича покрай редиците опричници, а когато стигна до другия край на залата, неудържимо започна да повръща.