Читать «Душегубеца» онлайн - страница 104

— Не ви задавам гатанка, мастър Фрогмор — продължи той. — Просто искам да ви кажа, че съм роден с тази дарба. Някои могат да пишат поезия, други — да композират музика, трети — да построят катедрала, четвърти да отгледат градина…

— А вие можете да виждате в бъдещето — ясно.

— Да, аз мога да предсказвам какво ни готви бъдещето, но хората сами коват съдбата си, мастър Фрогмор — Херметикус сведе глава, но магьосникът все пак зърна лукавия поглед в очите му. — Винаги жънем това, което сме посели — гадателят потупа тестето си. — Понякога ми помагат картите, а друг път просто виждам какво ще стане в локва вода или в парче стъкло. Все едно, аз трябва да бъда внимателен. Клиентите ми, как да кажа… са дискретни хора и пазят дарбата ми в тайна. Разбирате ме, нали? Все пак не искам да завърша дните си побит на кол в Смитфийлд или увесен на бесилото в Тайбърн. Е, мисля, че отговорих на въпросите ви, сър. А сега защо вие не отговорите на моите?

— Аз съм просто един дискретен клиент — каза магьосникът иронично.

Херметикус разстла картите върху масата.

— Да действаме тогава — каза той. — Изберете си карта, мастър Фрогмор.

Магьосникът посегна към картите и бавно измъкна една. После я погледна и се почувства разочарован — на картата беше изобразен замък с островърхи кули и назъбени стени, който се издигаше сред някакви заснежени поля.

— Разгледайте картата внимателно, мастър Фрогмор.

Магьосникът имаше богат опит с всякакъв род шарлатани и обикновено не се хващаше на номерата им, но този път имаше чувството, че стои пред човек с истинска дарба. Картата, която държеше в ръцете си, изобщо не беше това, което изглеждаше на пръв поглед, и на него му се струваше, че колкото повече се взира в нея, толкова повече подробности се разкриват пред очите му. Изведнъж по стените на замъка се появи кръв; всъщност точно тя спояваше тухлите помежду им. Стражевата кула представляваше мрачна постройка, зад чиито прозорци се виждаха мъничките лица на затворените вътре хора. В снега пък се открояваше самотно дърво. От черните му клони беше провесен труп на мъж, а отдолу обикаляха гладни вълци. Към замъка препускаха конници, облечени в кожи от непознати зверове и нахлупили на главите си странни шапки с шипове. Двама мъже и някаква жена също приближаваха към портите. Фрогмор инстинктивно усети, че това са Сен Клер, Купър и онази кръчмарска слугиня със заешката устна, и за пръв път в дългия си живот изпита истински страх.

— Какво значи всичко това? — попита магьосникът дрезгаво и хвърли картата на масата.

— А вие какво мислите, че значи? — попита гадателят, прикривайки устата си с ръка.

Фрогмор усети, че го баламосват, и се ядоса.

— Мисля, че ви плащам доста щедро.

— Добре, добре. Това е едно място, което ще посетите. Според картата, а и според изражението на лицето ви, там изглежда ви чакат адски опасности.

— Но не и смърт, така ли?

— Смъртта може да се прояви по много начини, мастър Фрогмор. Но ще стигнем и дотам. А сега си изтеглете още една карта.

Магьосникът го послуша. Върху следващата карта отново беше изобразена сграда, но този път разрушена, с рухнали стени и разкъртена порта. Постройката се издигаше върху някаква скала, заобиколена от море от трева. На входа стоеше мъж, облечен като рицар, с червен кръст, изрисуван върху туниката му. Зад мъжа имаше жена, а откъм покритите с трева поля се приближаваше някакъв гигант с обгорено от слънцето лице и тюрбан на главата. В едната му ръка имаше ятаган, а в другата — кръгъл щит. Зад гърба на гиганта се издигаше военен лагер с развети знамена.