Читать «Душегубеца» онлайн - страница 10

— Вие, ваше сиятелство.

Сюлейман отметна глава назад и избухна в смях. В залата се разнесоха въздишки на облекчение. После султанът се изправи на крака, а ястребовото му лице се разтегли в усмивка. Той се закани с пръст на везира си.

— Да не кажеш после, че Сюлейман няма чувство за хумор — рече султанът, след което възвърна сериозното си изражение. — Разбирам от шеги, дори да са за моя сметка.

Великият везир знаеше, че вече е прекрачил границата на допустимото, така че в отговор само се поклони.

— Междувременно направих някои проучвания и се спрях на друг човек за мисията — промърмори той.

Сюлейман вдигна чашата си и отпи още една глътка шербет.

— Става дума за един наемник — продължи везирът, — венецианец на име Теодоро Рагуза.

— Може ли да се разчита на него?

— Ако им се плати достатъчно, хората като него са изключително надеждни.

Сюлейман кимна, а после слезе по златните стъпала на трона си.

— Доведи ми тогава този Рагуза! — заповяда той. — Но не тук — султанът посочи към малкото дворче в далечния край на тронната зала. — Бих искал да послушам ромоленето на фонтана. Донеси и два от славеите ми, за да успокоят душата ми с песните си.

В този момент прозвуча гонг и придворните на Сюлейман се проснаха на пода, докато той, господарят на живота им, излизаше от залата в компанията на неколцина от еничарите си.

Теодоро Рагуза беше як млад мъж с почерняло от слънцето лице и дълга черна коса, вързана на тила. В момента той седеше отпуснат в едно покрито с възглавници кресло и се взираше в четиримата еничари с жълти наметки и бели тюрбани пред себе си. Те също бяха впили суровите си очи в него.

Дали наистина тези воини на султана, чудеше се Рагуза, употребяваха хашиш, за да забравят всичките си страхове? Еничарите му изглеждаха съвсем еднакви. Лицата им бяха мургави и гладко избръснати, а големите им светли очи, тесни носове и пълни устни им придаваха известно очарование. Може би бяха братя? Рагуза се протегна в креслото си. Един от еничарите сбърчи нос и венецианецът се усмихна на себе си. Панталоните му бяха пропити от пот, ботушите му бяха износени, някога бялата му риза беше мърлява, а коженият му жакет и наметалото му определено бяха виждали и по-добри дни. Връхните му дрехи бяха провесени в края на креслото. Рагуза хвърли един поглед към закачалката, забита в стената зад гърба на еничарите. Там бяха окачени наистина ценните му притежания — коженият му портупей с меча и камата му, кесията му, както и малкият му арбалет и колчанът му със стрели, с който никога не се разделяше. Теодоро се потупа по бедрата и се наведе напред.

— Много съм жаден — заяви той. — Сигурно воня като псе, но напоследък едва имах възможност да се храня, а камо ли да се мия или пък бръсна.

Еничарите само го изгледаха мрачно. Рагуза въздъхна. Беше пристигнал в града едва преди два дни. Целта на посещението му беше да си прибере окончателното възнаграждение за една успешно изпълнена задача. После, според обичая, Рагуза се беше отдал на веселие. Парите, които беше получил, никак не бяха малко, но в крайна сметка, той си ги беше заслужил. Беше отишъл чак до Флоренция, за да убие омразния конкурент на някакъв банкер, който въртеше търговия в Константинопол, Рим, Париж и Лондон. Нахлувайки в кръчмата, в която беше отседнал Рагуза, еничарите го бяха заварили потънал в дълбок пиянски сън, и го бяха изритали от леглото. После го бяха накарали да се облече и да ги последва възможно най-бързо. Теодоро не се беше възпротивил. Въпреки че не беше останал очарован (Рагуза не обичаше да излиза по светло), острите като бръснач саби на еничарите бързо го бяха убедили да им съдейства.