Читать «Книга за гробището» онлайн - страница 4

— Оуенс! — извика бледата жена с глас, който напомняше шумолене на вятър във висока трева. — Оуенс! Ела и виж!

Жената се наведе и се взря в земята. От сенките в лунната светлина изплува мъж с прошарена коса, попрехвърлил четирийсетте. Той погледна жената, после насочи очите си към мястото, в което се беше взряла тя и се почеса по главата.

— Госпожо Оуенс — проговори мъжът с церемониалността, характерна за неговата епоха, — дали това е онова, за което си мисля?

В този момент нещото, което двамата разглеждаха, явно забеляза госпожа Оуенс, отвори уста, биберонът му се търкулна на земята, а то протегна пухкаво юмруче, сякаш се опитваше с всички сили да се вкопчи в бледия пръст на госпожа Оуенс.

— Гръм да ме удари, ако това не е бебе! — промърмори слисано господин Оуенс.

— Разбира се, че е бебе! — отвърна жена му. — Въпросът е какво ще правим с него?

— Смея да твърдя, че това е добър въпрос, госпожо Оуенс — отбеляза съпругът й, — но не ни засяга. Това бебе безспорно е живо, а щом е такова, няма нищо общо с нас и не е част от нашия свят.

— Вижте го само как се усмихва! — продължи разнежено госпожа Оуенс. — Това е най-сладката усмивка, която съм виждала.

Тя протегна безплътна ръка и погали детето по рядката руса косица. Момченцето се разсмя от удоволствие и радостно забърбори нещо.

През гробището премина хладен полъх и разкъса мъглата в по-ниската му част. Гробището заемаше горната част на хълма, пътеките му се виеха и пресичаха нагоре-надолу в безредна мрежа.

Чу се дрънчене. Някой дърпаше и разтърсваше портата, а тя му отвръщаше с метално дрънчене на ръждясали решетки, тежки катинари и вериги.

— Ето! — каза господин Оуенс. — Семейството на бебето е дошло да го прибере в любящото си лоно. Оставете малчугана най-сетне! — добави той, защото госпожа Оуенс прегръщаше бебето с безплътните си ръце, като не преставаше да го гали и милва.

— Не ми прилича на ничие семейство — отвърна госпожа Оуенс, като се взря към входа на гробището.

Мъжът с тъмното палто се беше отказал да разтърсва заключената порта и сега съсредоточено разглеждаше една малка странична врата. Тя също бе здраво заключена. Преди време вандали бяха вилнели из гробището и градският съвет беше предприел мерки.

— Хайде, госпожо Оуенс, оставете детето. Точно така, скъпа… — започна господин Оуенс и замръзна по средата на изречението. Долната му челюст увисна безпомощно при вида на един призрак.

Може да си помислите — и с пълно право — че господин Оуенс не би трябвало да се стъписва от призраци, при положение, че самият той, както и госпожа Оуенс, бяха мъртви, и то от няколкостотин години и при положение, че целият им социален живот — или почти целият — минаваше сред мъртъвци. Но имаше голяма разлика между обитателите на гробището и този призрак. Той бе някаква сурова, мъждукаща, тревожна форма, блещукаща като екран на повреден телевизор. От фигурата се излъчваше паника — остра и оголена емоция, която заля Оуенсови сякаш бе тяхна собствена. В този момент Оуенсови видяха, че фигурите бяха три. Двете бяха по-големи, а третата — по-малка, но само едната беше ясна. Именно тази фигура изхлипа: