Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 291

— Да! — извика в отговор Робърт. Отиде до вратата, влачейки след себе си чаршафа, и дръпна резето отвътре. — Сложи я долу, момче. Съобщи в кухнята, че съм гладен, и предупреди в конюшнята, че ще бъда там, преди да е изтекъл този час. Днес ще съм начело на лова.

Той беше в конюшнята един час преди дворът да се приготви за потегляне, уверявайки се, че всичко е в отлично състояние: конете, хрътките, амуницията, и слугите, които щяха да ги придружават по време на лова. Целият двор потегляше днес във весело настроение. Робърт застана високо на стълбите над конюшнята, откъдето можеше да наблюдава, и загледа как придворните възсядат конете си и как слугите помагат на дамите да се качат на седлата. Сестра му я нямаше. Беше се върнала в Пенсхърст.

Елизабет беше в прекрасно настроение. Робърт тръгна да й помогне да се качи на седлото, но после се забави и остави друг да го направи. Над главата на придворния тя го стрелна с лека колеблива усмивка и той й се усмихна в отговор. Можеше да бъде спокойна, че всичко между тях ще бъде наред. Можеше да й прости. Испанският посланик ги изпрати, посланикът на Хабсбургите яздеше до нея.

Сутрешният лов беше добър, дирята беше силна и хрътките се справяха добре. Сесил се зададе да ги посрещне по времето за обяд, когато се разположиха за пикник и им поднесоха гореща супа, греян ейл с подправки и топли питки с месен пълнеж под дърветата, които пламтяха в цветовете на есенните листа: златно, червено и жълто.

Робърт странеше от близкото обкръжение около Елизабет, дори когато тя се обърна и му отправи свенлива лека усмивка, за да го покани до себе си. Той се поклони, но не се приближи. Искаше да изчака, докато успее да я види насаме, когато можеше да й каже, че знае какво е направила, знае, че го е сторила от любов към него, и може да й прости.

След като обядваха и тръгнаха да възседнат отново конете си, сър Франсис Нолис откри, че конят му е бил завързан до кобилата на Робърт.

— Трябва да ви поднеса съболезнованията си за смъртта на съпругата ви — каза сър Франсис сковано.

— Благодаря ви — отвърна Робърт, толкова студено, колкото му бе заговорил най-добрият приятел на кралицата.

Сър Франсис отдръпна коня си.

— Спомняте ли си един следобед в параклиса на кралицата? — внезапно попита Робърт. — Там бяхме кралицата, аз, вие, и лейди Катерина. Беше служба за обвързване с брачен обет, помните ли? Беше обещание, което не може да бъде нарушено.

По-възрастният мъж го погледна, почти със съжаление.

— Не си спомням нищо подобно — каза той простичко. — Или не съм станал негов свидетел, или не се е случило. Но не го помня.

Робърт почувства как се изчервява и пламва, разгорещен от гняв.

— Помня го много добре, то се случи — настоя той.

— Струва ми се, ще откриете, че сте единственият, който помни такова нещо — отвърна сър Франсис тихо и пришпори коня си нататък.

Робърт огледа конете и хвърли поглед на хрътките. Един кон накуцваше леко и той щракна с пръсти на един коняр да го отведе обратно в замъка. Остана да наглежда как придворните яхват конете си; но едва ги виждаше. Главата му бучеше от двуличието на сър Франсис, който бе готов да отрече, че Робърт и кралицата си бяха дали брачна клетва; което пък предполагаше, че кралицата щеше също да го отрече. „Сякаш би ме предала“, изруга мислено Робърт. „След всичко, което направи, за да бъде с мен! Кой мъж би могъл да получи по-голямо доказателство, че една жена го обича, отколкото това, че тя би сторила подобно нещо, за да ме освободи? Тя ме обича, както я обичам аз, повече от самия живот! Ние сме родени един за друг, родени да бъдем заедно. Сякаш бихме могли да бъдем разделени! Сякаш тя не извърши това ужасно, това непоносимо престъпление от обич към мен! За да ме освободи!“