Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 288

— Така мисля. Дразнеща, но не достатъчно силна, за да е обвинение.

— Добавя зърно в мелницата на клюките — отбеляза Робърт.

Блаунт кимна.

— Нали отпрати слугите й и носиш нещата й? — Робърт умишлено поддържаше лековат и хладен тон.

— Госпожа Одингсел вече беше заминала. Очевидно го беше приела много тежко — каза Блаунт. — Изпратих госпожа Пирто да се върне в Станфийлд с вещите, и там ще й платят. Изпратих бележка. Видях се с господин и госпожа Фостър: те смятат, че домът им е въвлечен в голям скандал. — Той се усмихна иронично.

— Ще бъдат обезщетени за неприятностите си — каза кратко Дъдли. — Някакви клюки в селото?

— Не повече, отколкото бихте очаквали — каза Блаунт. — Половината хора от селото приемат заключението за смърт при нещастен случай. Другата половина мислят, че е убита. Ще говорят цяла вечност за това. Но за вас това няма значение.

— Нито за нея — каза тихо Робърт.

Блаунт замълча.

— И така — каза Робърт, като се надигна. — Твоята работа е приключена. Тя е мъртва и погребана, и каквото и да мислят всички, никой не може да каже нещо, което може Да ме нарани повече от станалото дотук.

— Свършено е — съгласи се Блаунт.

Робърт му посочи с жест да сложи кутиите на масата. Блаунт остави кутията с предметите за спомен, а после — малката кутия за бижута с ключа до нея. Поклони се и зачака.

— Можеш да си вървиш — каза Робърт.

Беше забравил кутията. Беше я подарил на Ейми по времето, когато я ухажваше: беше й я купил на един панаир в Норфолк. Тя никога не беше имала прекалено много бижута за тази малка кутия. Той изпита познатото раздразнение, че дори когато беше лейди Дъдли и бе имала на разположение цялото му състояние, тя пак не бе имала нищо повече от малка кутия за бижута, едно-две колиета от позлатено сребро, няколко обици и един–два пръстена.

Той завъртя ключа в кутията и я отвори. Най-отгоре лежаха венчалният пръстен на Ейми и неговият пръстен с печат с герба му — мечката и боздугана.

За миг той не можеше да повярва на очите си. Бавно пъхна ръка в кутията, измъкна и вдигна двата златни пръстена. Госпожа Пирто ги беше свалила от студените пръсти на Ейми, беше ги сложила в кутията за бижута на Ейми, и я беше заключила, както подобава на една добра прислужница.

Робърт погледна пръстените. Венчалната халка той сам бе сложил на пръста на Ейми в онзи летен ден преди единайсет години, а пръстенът с печат никога не беше слизал от собствената му ръка, докато не го беше сложил на пръста на Елизабет, за да подпечата годежа им, само преди три месеца.

Робърт плъзна пръстена с печат отново върху малкия си пръст, и остана да седи на писалището си, докато стаята притъмняваше и изстиваше, питайки се как пръстенът му се бе озовал от верижката около шията на неговата любовница върху пръста на мъртвата му съпруга.

Вървеше покрай реката, а един въпрос се блъскаше непрестанно в ума му: „Кой уби Ейми?“ Седна на кея като момче, поклащайки крака над водата, загледан надолу в зелените дълбини, където дребните рибки гризяха водораслите по гредите на вълнолома, и чу в ума си втория въпрос: „Кой е дал на Ейми моя пръстен?“