Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 8

После се накланя напред с подпрени на коленете лакти и опасен поглед.

— Само като си представя всички гадости, на които те подлагаха… и това, че ти просто подаваше и другата си буза и се примиряваше с всичко… — Прехапва устни. — Наистина не разбирам.

Поглеждам я. Зная, че мога просто да сваля щита си и да помисля отговора — тя ще чуе думите в главата ми. Много по-въздействащо ще е обаче, ако ги произнеса на глас, затова обяснявам:

— Предполагам, че за мен е така, защото цената бе прекалено висока. Изгубих цялото си семейство и така и не успях да премина.

Млъквам за секунда, защото не съм съвсем сигурна как точно да оформя онова, което трябва още да й кажа. Не знам как да й опиша Съмърленд, великолепното мистично измерение между измеренията, нито как да й разкажа за моста, който отвежда смъртните отвъд. Най-малкото, все още не съм в състояние да го направя. Но… едно по едно.

— Просто аз винаги ще бъда тук. Никога няма да премина оттатък и да видя семейството си отново… — Тръсвам глава.

— А за мен това е наистина огромна тежест. Имам чувството, че изтърпявам ужасно наказание.

Тя се протяга към мен, а на лицето й се изписва смешно и едновременно с това сладко изражение — като на тъжно изоставено кученце. Почти веднага обаче се отдръпва:

— Уф, извинявай! Забравих, че мразиш да те докосват. — Сбърчва нос и разсеяно затъква зад окиченото си с множество обици ухо един кичур коса.

— Не че мразя да ме докосват — свивам рамене. — Просто понякога… ами, човек може да се разкрие прекалено много.

— Дали и при мен ще е същото?

Поглеждам я несигурно. Наистина нямам представа какви дарби ще прояви. Вече стигна толкова далеч — и то само от една бутилка еликсир. Кой знае какво ще се случи, когато изпие повече.

— Не мога да предположа — отговарям й откровено. — Част от моите способности се дължат на факта, че умрях и се озовах в…

Тя присвива очи — напряга се да прочете мислите ми. Разбира се, не успява да проникне през щита, който съм издигнала.

— Ами, нека просто кажем, че бях много близо до смъртта и преживяването ме промени… така се получава обикновено. В този миг се озоваваме на нейната улица.

Тя втренчва в мен поглед, а пръстите й мързеливо чоплят малка дупка на клина й.

— Струва ми се, че подхождаш много избирателно спрямо нещата, които трябва да знам — едната й вежда отскача нагоре, сякаш ме предизвиква да отрека.