Читать «Въпрос на чест» онлайн - страница 8

Спря за миг пред отключената врата. Никога не я заключваше. В апартамента му нямаше нищо, заслужаващо да бъде откраднато — дори телевизорът отдавна не работеше. Папката, която би могла да разкрие някому, че правото не е единствената специалност, в която се чувства експерт, бе внимателно скрита между папките „Данъци“ и „Деликатеси“. Той просто не забелязваше, че книгите му са натрупани на безразборни купчини навсякъде, нито обръщаше внимание на факта, че би могъл да изпише с пръст името си по праха върху лавиците.

Затвори вратата и погледна — беше му станало навик — снимката на майка си в рамка върху лавицата. Хвърли до нея листата, които носеше, и се наведе, за да събере пощата от вътрешната страна на прага. След това прекоси стаята, стовари се в старото си кожено кресло и се запита колко ли от ведрите, напрегнато слушащи го лица, пред които бе стоял само допреди малко, щяха да продължат да посещават лекциите му и след две години. Четиридесет процента би било добре, но трийсет май беше по-близо до истината. Това щяха да бъдат онези, за които четиринайсет часа работа на ден щяха да станат норма, при това не само през сесията. И от тези… колко ли щяха да бъдат на нивото на покойния декан Томас Суон? Пет процента? Само ако имаше късмет.

Професорът по конституционно право насочи вниманието си към пощата в скута си. Плик с емблемата на „Американ експрес“ — несъмнено сметка, съпроводена от задължителните стотина предложения за различни „безплатни“ услуги, които щяха да го съсипят финансово, ако се изкушеше да приеме макар и едно от тях… покана от Браун да изнесе поредната годишна лекция за конституцията… напомняне от Керъл, че не го е виждала от доста време… циркулярно писмо от фирма на борсови посредници, които не му обещаваха да му удвоят спестяванията, но… и накрая обикновен тежък плик, пуснат във Вирджиния, с адрес, чийто шрифт позна мигновено.

Той разкъса плътната хартия на плика и извади от него един-единствен лист, на който бяха написани последните инструкции.

Ал-Обайди стигна етажа на генералната асамблея и безшумно седна на стола зад шефа на мисията. Посланикът беше със слушалки на главата и се преструваше на дълбоко заслушан в изказването на ръководителя на бразилската делегация. Началникът на Ал-Обайди винаги предпочиташе да провежда конфиденциалните си разговори на този етаж — той подозираше, че това е единственото помещение в цялата сграда на Обединените нации, което не се подслушва от ЦРУ.

Ал-Обайди търпеливо изчака шефът да свали едната слушалка от ухото си и леко да се наклони назад.

— Приеха условията ни — прошепна Ал-Обайди, създавайки впечатлението, че едва ли не той е предложил сумата. Горната устна на посланика щръкна далеч пред долната, което бе общоизвестният сред подчинените му знак, че иска подробности. — Сто милиона долара — поясни все така шепнешком Ал-Обайди. — Десет милиона незабавно. Останалите — след приключване на задачата.