Читать «Въпрос на чест» онлайн - страница 2

— И как бихте желали да ви бъдат изплатени първите десет милиона долара? — подпита Ал-Обайди така безгрижно, сякаш обсъждаше с агент на недвижима собственост капарото за малка къщурка.

— Цялата сума трябва да бъде внесена при банкерите ни в Ню Арк, Ню Джърси, в използвани, немаркирани стодоларови банкноти — обясни американецът, като присви замислено очи. — И… господин Обайди — допълни той, — има ли смисъл да ви уверявам, че разполагаме с машини, които биха могли да проверят…

— Забравете за всякакви безпокойства дали ще спазим нашите задължения по сделката — прекъсна го Ал-Обайди. — Парите, ако мога да използвам собственото ви клише, са капка в океана. Моята единствена грижа е доколко сте в състояние да изпълните вашата част от договора.

— Едва ли щяхте да настоявате толкова много на тази среща, ако имахте някакви съмнения дали ще разговаряте с хората, способни да свършат работата — отвърна Кавали. — Въпросът по-скоро е доколко вие сте в състояние да съберете подобна сума за толкова кратко време.

— Сигурно ще ви е любопитно да научите, господин Кавали — отговори заместник-посланикът, — че парите вече чакат в касета в трезора на сградата на Обединените нации. Иронично, нали — кой би очаквал да намери толкова пари, оставени на съхранение в хранилището на една фалирала организация. — Усмивката му подсказваше, че арабинът се гордее със способността си да пуска подобни остроумия, макар устните на Кавали да не бяха трепнали. — Десетте милиона ще бъдат внесени във вашата банка още утре сутринта — продължи Ал-Обайди и се надигна от писалището си, за да покаже, че смята срещата им за приключена. Заместник-посланикът подаде ръка и гостът му неохотно я пое.

Кавали вдигна за последен път поглед към портрета на Саддам Хюсеин, обърна се и бързо излезе.

* * *

Когато Скот Брадли влезе в залата, всички притихнаха.

Той остави конспекта пред себе си и си позволи бързо да огледа лекционната зала. Тя бе претъпкана от дошли да научат нещо млади студенти, които вече нетърпеливо чакаха, извадили химикалки над жълтите адвокатски бележници.

— Казвам се Скот Брадли — почна най-младият професор на Факултета по право — и това ще бъде първата от четиринайсет лекции на курса по конституционно право. — Седемдесет и четири лица оглеждаха високия мъж, който явно не бе забелязал, че най-горното копче на ризата му е откъснато, и несъмнено не бе могъл да реши тази сутрин на коя страна да среше косата си. — Бих искал да започна с една донякъде лична декларация — продължи той. — В тази страна има много причини да се практикува право, но за вас трябва да е достойна само една — определено единствената, която ме интересува. Тя има отношение към всеки аспект на правото, което предстои да се превърне във ваша професия, и е изказана по възможно най-добрия начин в общоприетата Декларация на тринайсетте Съединени американски щати: че всички хора се раждат равни и че Създателят им е дал неотменими права, сред които правото на живот, свобода и търсене на щастието. В това единствено изречение е онова, което отличава Америка от всички останали страни по света… От 1776 година насам в някои аспекти нашата нация е постигнала голям напредък — продължи професорът, все още без да поглежда бележките си, подръпна надолу реверите на поизносеното си сако, — но в други ние стремглаво се носим назад. Всеки от присъстващите в тази зала ще стане част от следващото поколение законотворци или закононарушители… — той направи къса пауза и огледа смълчаната аудитория, — но едно е несъмнено: на вас ви е дадено възможно най-ценното средство, с което да направите своя избор, а именно, първокласен мозък. Когато аз и колегите ми приключим с вашето обучение, вие ще бъдете изправени пред избора дали да излезете в реалния свят и да игнорирате Декларацията за независимостта, приемайки, че тя не е нищо повече от къс овехтял пергамент, старомоден и нямащ отношение към императивите на съвременната епоха, или… — нова драматична пауза — да допринесете за благото на обществото, като застанете на страната на закона. Това е пътят, избиран от големите адвокати. Лошите адвокати — и забележете, че не казвам „глупавите“ — са онези, които започват да търсят вратички в законите, което — запомнете това — е само на крачка от нарушаването им. На онези от вас, които са тук с намерението да поемат по този път, аз не мога да дам нищо, защото те не са дошли да се учат. Те, разбира се, са свободни да посещават моите лекции, но няма да постигнат нищо повече от това физическо присъствие. — В залата бе толкова тихо, че Скот вдигна поглед, за да се убеди, че студентите не са се изнизали тихомълком. — Нека поясня, че последните думи не бяха мои — той гледаше напрегнатите им лица, — а на декан Томас У. Суон, които е преподавал от тази катедра първите двайсет и седем години на века. Не виждам причина да не споделя неговата житейска философия при всяка моя първа лекция пред студентите от Правния факултет на Йейлския университет. — Професорът най-сетне отвори папката пред себе си. — Логиката — започна той — е едновременно науката и изкуството да стигаме до правилните заключения. „Здравият разум“, чувам ви да казвате. И нищо повече от това, напомня ни Волтер. Само че онези, които викат на помощ „здравия разум“, най-често са същите, които страдат от интелектуален мързел… Навремето Оливър Уендел Холмс написа: „Законът живее не чрез логиката, а чрез житейския опит“. — Моливи и химикалки се понесоха трескаво по жълтите листа и не спряха през следващите петдесет минути.