Читать «Изкушена» онлайн - страница 5

Изведнъж Стиви Рей изпита страх, приглади назад мокрите си коси и се стегна.

— Държиш се като страхливка и глупачка! — упрекна се тя на глас и после се уплаши още повече, когато думите й прозвучаха неестествено усилени от леда и мрака.

Защо беше толкова нервна, по дяволите?

— Може би защото криеш разни неща от най-добрата си приятелка измърмори тя и после стисна устни. Гласът й беше твърде силен в тъмната ледена нощ.

Но тя щеше да разкаже всичко на Зоуи. Наистина! Просто не й беше останало време. Пък и Зоуи си имаше достатъчно тревоги и не й трябваше още стрес. И… беше й трудно да говори за тези неща дори пред нея.

Стиви Рей подритна отчупен, покрит с лед клон. Знаеше, че няма значение дали е трудно. Щеше да говори със Зоуи. Трябваше. Но по-нататък. Може би много по-късно.

По-добре беше да се съсредоточи върху настоящето, поне в момента.

Тя присви очи, засенчи ги с ръка, опитвайки се да ги предпази от парещия леден дъжд, и се взря в клоните на дърветата. Въпреки мрака и бурята, зрението й беше добро и Стиви Рей изпита облекчение, когато не видя големи тъмни тела, спотайващи се над нея. Откри, че е по-лесно да върви в края на пътя, и продължи по Двайсет и първа улица, отдалечавайки се от манастира, като непрекъснато поглеждаше нагоре.

Стиви Рей долови мириса едва когато стигна до оградата между имота на монахините и луксозните жилищни сгради в съседство.

Кръв.

Лоша кръв.

Тя спря, придоби свиреп вид и подуши въздуха, който беше изпълнен с влажното, мухлясало ухание на леда, покрил земята, и характерния остър мирис на асфалта под краката й. Стиви Рей не обърна внимание на тези миризми и се съсредоточи върху кръвта. Не беше човешка, нито дори на новак, затова не миришеше на слънчева светлина и пролет… мед и шоколад… любов и живот, и всичко, за което бе мечтала. Не, тази кръв ухаеше на тъмни сили./Беше. твърде гъста/. В нея имаше нещо, което не беше човешко. Все пак обаче привлече, макар че дълбоко в душата си Стиви Рей знаеше, че греши.

Мирисът беше на нещо странно и неземно и я доведе до първите тъмночервени капки. В бурята и мрачните мигове преди зазоряване усъвършенстваното й зрение видя, че това са само мокри петна върху леда, покрил пътя и тревата до него. Но Стиви Рей знаеше, че там някъде има кръв. Много кръв.

Нямаше животно или човек да лежи на земята и да кър-ви, но имаше диря от тъмна течност, която се сгъстяваше върху дебелия лед, отдалечаваше се от улицата и продължаваше към най-гъстата част на горичката зад манастира.

Инстинктите й на хищник се задействаха светкавично. Стиви Рей затаи дъх и безшумно се запромъква по кървавите следи.

Нещото беше под едно от най-големите дървета и се беше свило под грамаден, наскоро прекършен клон, сякаш се беше довлякло там да се скрие и умре.

Стиви Рей потрепери, когато видя гарвана-демон.

Съществото беше огромно, по-голямо отколкото изглеждаха от разстояние. Лежеше на една страна и главата му беше притисната до земята, затова Стиви Рей не виждаше лицето му много добре. Гигантското му крило беше изкривено под странен ъгъл, очевидно счупено, а човешката ръка под него беше окървавена. Краката му също бяха човешки и свити така, сякаш бе умряло в ембрионално положение. Стиви Рей си спомни, че чу как Дарий стреля, докато той, Зоуи и групата бягаха като прилепи от ада по Двайсет и първа улица към манастира. Явно Дарий бе свалил гарвана-демон от небето.