Читать «Денят след утре» онлайн - страница 42

— Уморена съм. Идваш ли? Да или не?

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза тя.

Часът беше десет без пет.

20.

Събуди я телефонен звън. В първия момент нямаше представа къде се намира. През стъклата на открехнатата балконска врата нахлуваше мътна светлина. Над Сена обедното слънце бе прекратило напразните си опити да разкъса тежките облаци и унило се криеше зад тях. Все още сънена, Вера се надигна на лакът и огледа стаята. Навсякъде се търкаляха дрехи. Чорапите и бельото й лежаха на пода, останалото май беше под леглото. Мислите постепенно се проясниха и тя осъзна, че е в спалнята и телефонът звъни. Като се прикри с края на чаршафа, сякаш отсреща можеха да я видят, тя посегна към слушалката.

— Oui?

— Вера Монере?

Мъжки глас. Никога не го бе чувала.

— Oui… — озадачено повтори тя.

Отсреща се чу щракване и връзката прекъсна.

Вера остави слушалката и се огледа.

— Пол? — подвикна тя. — Пол?

Този път в гласа й се прокрадваше тревога. Пол не отговори и тя разбра, че е излязъл. Ставайки от леглото, зърна голотата си отразена в старинното огледало на тоалетната масичка. Отдясно вратата на спалнята беше широко разтворена. Няколко смачкани кърпи се валяха в мивката и на пода край бидето. Смъкнатата найлонова завеса покриваше половината вана. В другия край една от нейните обувки се мъдреше тържествено върху затворения капак на тоалетната. Всеки би разбрал от пръв поглед, че в банята, спалнята и Бог знае още къде из апартамента се е разигравало истинско любовно сражение. Почти цялото тяло я болеше, а останалото беше ожулено до кръв. Имаше чувството, че е сключила съюз с див звяр и така е пуснала на свобода някаква първобитна стихия, нарастваща миг след миг, тласък след тласък, докато се превърне в титаничен взрив на телесна и емоционална жажда, от която няма друг начин за бягство, освен пределното физическо изтощение.

Тя извърна глава, видя отражението си в огледалото и пристъпи натам. Не беше сигурна какво точно вижда, но усещаше, че е някак променено. Стройната фигура и малките гърди си оставаха същите. Косата, макар и безобразно разрошена, изглеждаше непроменена. Имаше още нещо. Нещо бе изчезнало и на негово място бе дошло друго.

Внезапно телефонът зазвъня отново. Леко раздразнена, Вера погледна натам. Звънът не спираше и накрая тя вдигна слушалката.

— Oui…

— Един момент — долетя от телефона далечен глас.

Той се обаждаше.

— Вера! Bonjour! — заподскача в слушалката гласът на Франсоа. Звучеше весело, настоятелно.

Тя помълча за секунда. И в тази секунда осъзна, че онова изчезнало нещо всъщност бе детското в нея, че е пресякла граница, от която няма завръщане. Вече не беше същата, каквото и да означаваше това. За добро или за зло, животът й се променяше изцяло.