Читать «Денят след утре» онлайн - страница 348

151.

Озбърн бе притиснал лице към скалата. Връхчетата на маратонките му едва се задържаха в тясната каменна издатина. Под него зееше студена, мрачна пустота. Нямаше представа колко далече е дъното, но преди малко наблизо бе отскочил едър камък. Напразно се вслушваше — така и не чу шум от падането. Горе се виждаше ръбът на пътеката, но една издадена скала преграждаше пътя натам. Пукнатината, върху която стоеше, пресичаше вертикално стръмната каменна стена. Можеше да се придвижи наляво или надясно, но не и нагоре.

След малко установи, че отдясно издатината леко се разширява. Отгоре се появиха остри ръбове, които можеха да послужат за опора. Въпреки студа одраната длан на дясната му ръка пламтеше като обгорена с нажежено желязо. При всяко хващане за скалата го пронизваше непоносима болка. Но това беше добре, защото не му позволяваше да се разсейва. Караше го да мисли само за болката и за това, как най-добре да хване следващия ръб. Дясна ръка. Стисни. Плъзни десния крак, намери опора, изпробвай я. Прехвърли тежестта. Задръж. Сега продължавай с лявата ръка и левия крак.

Скалата пред него постепенно завиваше към стръмен улей. Кулоар, както го наричат алпинистите. Но снежните вихри не му позволяваха да различи дали пукнатината продължава по-нататък или свършва дотук. Ако свършваше, едва ли би могъл да се върне обратно. Озбърн спря и се помъчи да стопли с дъх дясната си длан. После лявата. Не знаеше колко време е минало, а часовникът му бе хлътнал в ръкава и нямаше как да го извади, без да застраши равновесието си. Но отлично разбираше, че до утрото има още часове и ако спре да се движи, след броени минути ще замръзне.

Внезапно облаците се разкъсаха и за момент луната надникна иззад тях. Отдясно, на три-четири метра под него, имаше широка площадка, водеща обратно към склона. Изглеждаше заледена и стръмна, но все пак по нея би могъл да се измъкне. После видя и още нещо. Стръмна пътека, криволичеща надолу към ледника. И върху нея човешки силует с раница на гърба.

В следващия миг луната отново изчезна и вятърът се засили. Снежинките се впиваха в лицето на Озбърн като късчета натрошено стъкло и той се притисна още по-плътно към скалата. Площадката е реална, помисли той. На нея ще намериш опора. Незнайната сила, която те доведе дотук, сега ти предлага още един шанс. Вярвай.