Читать «Денят след утре» онлайн - страница 309

— Луго! — отчаяно изпращя гласът на Егон Фриш, шеф на охраната в Шарлотенбург.

За момент Фон Холден се поколеба, после отговори:

— Луго.

— Тук е същински ад! Златната галерия е блокирана и гори! Всички изходи са затворени!

— Как тъй затворени?

— Някой е задействал противопожарните врати. Електричеството е прекъснато и няма как да ги отворим!

Напускайки Беренщрасе, Фон Холден подкара като луд през Берлин. Как бе възможно това? Нямаше никакви признаци за саботаж. Стоманените врати бяха монтирани във всички помещения на двореца преди две години като предпазна мярка срещу пожари и вандализъм. Това бе станало цели осемнайсет месеца преди да изберат място и дата за церемонията. Компютърни системи проверяваха денонощно мерките за сигурност в сградата на Беренщрасе, от една седмица насам същата процедура обхващаше и Шарлотенбург. Днес следобед Фон Холден лично бе проверил инсталациите в Златната галерия и съседната зала, където трябваше да се състои коктейлът. Не бе забелязал нищо нередно.

Целият квартал около двореца беше блокиран. Фон Холден успя да стигне само до моста Каприви и то пеша. Но дори и от половин километър разстояние видя огромните пламъци, бушуващи в нощното небе. До сутринта целият дворец щеше да се превърне в пепелище. Това беше истинска национална трагедия и Фон Холден знаеше, че утрешните вестници ще я сравнят с опожаряването на Райхстага през 1933 година. Нямаше представа дали ще открият повод да намекнат и за онова, което се бе случило в Германия веднага след онзи пожар. Знаеше само едно — че ако бе изпълнил заповедта на Залетл да остане в Кралските покои, сега заедно с безценната кутия щеше да се намира сред огнения ад. И всичко щеше да бъде свършено.

Именно в този момент, докато гледаше от моста Каприви пламъците над Шарлотенбург, Фон Холден самоволно реши да задейства Сектор 5, наречен „Entscheidend Verfahren“. Планирана през 1942 година като последна отчаяна мярка срещу непреодолими опасности, процедурата бе усъвършенствана и репетирана в течение на половин век. Всички членове на висшия кръг познаваха наизуст нейните подробности, бяха я практикували поне по двайсет пъти и можеха да я осъществят дори със завързани очи. Нарочно бе разработена така, че да бъде по силите на сам човек, действащ в изключително тежки условия, като изборът на маршрут и превозно средство се предоставяше изцяло на изпълнителя. Чарът на тази операция се криеше в простотата, универсалността и най-вече в това, че неизменно постигаше успех. Дори когато най-опитните сътрудници на Организацията играеха ролята на вражески агенти, опитващи да осуетят процедурата.

След като взе това решение, Фон Холден се върна при колата и подкара през тълпите от зяпачи, прииждащи към пожара. Подпалването на двете сгради очевидно беше вражески саботаж и това означаваше, че трябва час по-скоро да напусне Германия. Който и да бе отговорен за тази акция — БКА, германското разузнаване, ЦРУ, Мосад, френското или английското военно разузнаване — непременно щеше да дебне по изходите от страната, за да ликвидира оцелелите членове на Организацията. Гъстата мъгла правеше невъзможно бягството по въздуха, дори и с частен самолет. Можеше да потегли с автомобил, но пътят беше дълъг и криеше опасност от повреда в двигателя или среща с полицейски патрули. При пътуване с автобус бягството от проверка беше почти невъзможно. Оставаха влаковете. Човек можеше незабелязано да се промъкне през навалицата из чакалнята и да наеме самостоятелно спално купе. През последните години граничните проверки не бяха особено строги, а дори и да възникнеше проблем, винаги му оставаше възможността да дръпне аварийната спирачка и да се измъкне в настаналата паника. Имаше само една неприятна подробност — човек, който купува в последния момент самостоятелно купе, би привлякъл внимание. А това би позволило да го проследят и арестуват. Но Фон Холден разбираше, че няма друг избор. Нуждаеше се от прикритие.