Читать «Денят след утре» онлайн - страница 22

— Пол — каза тя с усмивка, като го хвана под ръка и се притисна по-близо, защото откъм езерото полъхваше хлад, — когато си с жена, никога не забравяй, че за да я привлечеш в леглото, решението трябва да бъде нейно.

— Наистина ли? — запита той, потискайки вълнението в гласа си.

— Абсолютно.

Той бръкна в джоба си, извади ключ и го протегна към нея.

— От хотелската ми стая.

— Трябва да хвана влака — небрежно подхвърли тя, сякаш казваше нещо, което би трябвало да му е известно. — Скоростния за Париж в десет часа.

— Не те разбирам — промърмори Пол със свито сърце. Досега не бе ставало дума нито за влак, нито за напускане на Женева.

— Пол, днес е петък. През уикенда имам работа в Париж, а в понеделник трябва да съм в Кале за осемдесет и първия рожден ден на баба.

— Какво толкова имаш да вършиш в Париж, че не можеш да го отложиш за другия уикенд?

Вера само го изгледа, без да отговори.

— Кажи де, какво? — настоя той.

— Ами ако ти кажа, че си имам приятел?

— Значи хубавите стажантки зарязват приятелите си, за да гонят бройки по други градове. Това ли са ви парижките лекарски нрави?

— Не съм гонила бройки! — възмутено се дръпна Вера. Но в ъгълчето на устните й трептеше усмивка. Пол забеляза това, а и тя не се стараеше да го прикрие.

— Кацат ли самолети в Кале? — запита той.

— Защо?

— Толкова ли е трудно да отговориш? — усмихна се Пол. — Да, кацат. Не, не кацат.

В очите на Вера искряха лунни отблясъци. Ветрецът откъм езерото леко разроши косата й.

— Не съм сигурна…

— Обаче в Париж има летище.

— Даже две.

— Щом е тъй, в понеделник можеш да отлетиш до Париж и да хванеш влака за Кале.

Беше готов да планира нещата вместо нея, стига само тя да го желаеше.

— И какво ще правя тук до понеделник?

Този път усмивката й бе малко по-широка. Да, наистина го оставяше да планира вместо нея.

— Решението трябва да бъде твое — тихо изрече той и отново подаде ключа.

Погледите им се срещнаха. В същото време пръстите й посегнаха напред и бавно обхванаха ключа.

10.

На следващата сутрин Пол реши, че два дни са твърде малко. Вера току-що бе станала и той с удоволствие я гледаше как заобикаля леглото, за да се отправи към банята. С отметнати рамене, изпъчила без свян малките си изящни гърди, тя прекоси стаята грациозно като полуопитомено зверче, което даже не подозира собственото си великолепие. Мина му мисълта, че нарочно не е наметнала нищо — нито тениската с емблемата на „Лос Анджелис кингс“, която така и не влезе в употреба, макар че я бе предложил вместо нощница, нито някоя от пръснатите по пода хавлии, неми свидетели на трикратна любовна игра под душа. По този начин му казваше без думи, че отминалата нощ не е била мимолетна прищявка и че тази сутрин не се срамува от нея.

Малко преди разсъмване, в един от миговете на отдих, бяха решили днес да обиколят Швейцария с влак. Женева, Лозана, Цюрих, Люцерн. Пол искаше да посетят и Лугано на границата с Италия, но времето нямаше да им стигне. Преди да го погълне дълбокият сън на изтощението бе помислил, че Лугано ще остане за следващия път. И Италия.