Читать «Денят след утре» онлайн - страница 10

Маквей се почеса зад ухото и заби поглед в тротоара.

— Кани се да те пита за времето на смъртта — сухо подхвърли Йън Нобъл на Майкълс.

Старши инспектор Нобъл беше петдесетгодишен, женен, с две дъщери и четири внучета. Късо подстриганата прошарена коса, квадратната челюст и стройната фигура му придаваха вид на военен от старата школа — нещо съвсем нормално за един бивш полковник от армейското разузнаване, завършил Кралската военна академия в Сандхърст през 1965 година.

— Трудно е да се каже — промърмори Майкълс.

— Опитайте — настоя Маквей, без да изпуска Майкълс от погледа на сивозелените си очи. Държеше да получи отговор. Би се задоволил дори с правдоподобни догадки.

— Кръвта е съвсем малко, почти липсва. Сам виждате, трудно можем да преценим времето на съсирване. Бих казал, че главата е лежала на това място доста дълго, защото температурата й почти съвпада с тази на околната среда.

— Няма ли вкочаняване?

Майкълс го изгледа втренчено.

— Не, сър. Изглежда, че няма. Както знаете, вкочаняването обикновено настъпва пет-шест часа след смъртта, като започва от долната част на трупа, обхваща я към дванайсетия час и завършва около осемнайсетия.

— Само че не разполагаме с целия труп — каза Маквей.

— Така е, сър. Не разполагаме.

Въпреки цялата си преданост към служебния дълг Майкълс започваше да съжалява, че не си бе останал у дома, предоставяйки на някой друг удоволствието да общува с този застаряващ и сприхав американски детектив, който сякаш знаеше отговора на всеки въпрос още преди да го е задал.

— Маквей — обади се Нобъл с безизразна физиономия, — нека изчакаме резултатите от лабораторията, а междувременно да пуснем горкия доктор да си довърши сватбената нощ.

— Какво? — слиса се Маквей. — Това да не би да ви е първата брачна нощ?

— Беше — мрачно уточни Майкълс.

— И за какъв дявол вдигнахте слушалката? Ако не ви бяха намерили, щяха да пратят някой друг. — Маквей бе не просто изумен, а дълбоко потресен. — Какво рече жена ви?

— Не е за цитиране.

— Радвам се да чуя, че поне един в семейството има глава на раменете.

— Сър! Знаете, че това ми е работата.

Маквей се постара да прикрие усмивката си. От младия патолог щеше да излезе или отличен професионалист, или смачкан чиновник. Кое от двете — само бъдещето можеше да покаже.

— Ако сте свършили, какво да правя с главата? — рязко запита Майкълс. — Досега не съм работил с лондонската полиция, още по-малко пък с Интерпол.

Маквей сви рамене и погледна Нобъл.

— И аз мога да кажа същото. Не съм работил нито с лондонската полиция, нито пък с Интерпол. Какво правите с главите по тия места?

Ставаше прекалено късно и Нобъл не бе в настроение да се шегува.

— Каквото правим с труповете или парчетата от тях, Маквей. Слагаме етикет, прибираме ги в найлонов плик и ги държим в хладилник.