Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 35

Тя схвана. Стегна се и кимна.

— Да, по-късно.

Тялото на Ядвига престана да се люшка, дори съвсем естествено избърса чело с опакото на китката си.

— Ендорфинов махмурлук — казах аз и намигнах на стюарда.

Тревогата му изчезна и той се ухили.

— И аз съм си патил, мой човек.

Нова блъсканица в горния край на рампата. Чух как някой изкрещя думата богохулство, после пукот на електрически заряд. Силов бокс, вероятно.

— Тия не си знаят мярката — каза стюардът, надничайки покрай нас. — Трябваше да домъкнат повече народ, щом са решили да се репчат на цял кей, пълен с демилити. Добре, това беше. Можете да минете.

Минахме през люка без повече препятствия и тръгнахме по кънтящите метални коридори да си търсим каютите. Зад гърба ми трупът на Ядви крачеше с механични движения. Останалите се държаха тъй, сякаш не бе станало нищо.

— Какво беше това, дявол да го вземе?

Най-сетне успях да задам този въпрос около половин час по-късно в каютата на Силви. Колегите й смутено стояха наоколо. Ор беше принуден да се навежда заради подсилващите ребра по тавана. Кийока зяпаше през малкия илюминатор с огледално покритие, като че бе открила нещо много интересно във водата отвън. От Ласло все още нямаше никаква вест.

— Беше засечка — каза Силви.

— Засечка. — Кимнах. — И често ли ти се случват такива засечки?

— Не. Не често.

— Но са се случвали и преди.

Ор се приведе под стоманената греда и застрашително надвисна над мен.

— Защо не вземеш да си затраеш, Мики? Никой не те е довел насила. Ако не ти допада компанията, можеш да вървиш на майната си, нали?

— Просто съм любопитен какво ще правим, ако Силви изведнъж блокира и почне да ръси квелизми насред сблъсък с миминтите. Това е.

— Миминтите ги остави на нас — изрече безизразно Кийока.

— Да, Мики — ухили се презрително Ор. — С това си изкарваме хляба. Ти просто седни и се наслаждавай на пътуването.

— Искам само да…

— Затваряй си устата, че ще…

— Вижте. — Беше казано съвсем тихо, но Ор и Кийока рязко се завъртяха към източника на гласа. — Защо не ни оставите да си поговорим насаме с Мики?

— Ама, Силви, той е просто…

— Има право да знае, Ор. А сега ще ни оставите ли на спокойствие?

Тя ги изпроводи с поглед, изчака вратата на каютата да се затвори, после мина покрай мен и седна.

— Благодаря — казах аз.

— Виж. — Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная, че този път говори буквално. Тя бръкна в гъстата си коса и изтегли централния кабел. — Знаеш как действа. В това нещо има повече процесорна мощност, отколкото в базите данни на повечето големи градове. Трябва да има. — Тя пусна кабела и тръсна косата над него. По устните й трепна лека усмивка. — Там можем да получим вирусен удар с такава сила, че умът на обикновен човек би се пръснал като презрял плод. Или пък просто интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. — Тя леко потръпна. — Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.