Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 312
Ричард Морган
Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.
— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. — Аз рязко завъртях очи към лицето му. — Нали?
— Моля?
Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.
— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.
Усмивката пак изпълзя наяве.
— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.
Аз примигах.
— Орбиталните? Какво общо имат те?
— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.
Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.
— Какво… Защо?
— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.
Глава 48
Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.
Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.