Читать «Разбудени фурии» онлайн - страница 306

Няколко врати по-нататък открих другите. Килията беше отворена и обляна в немилосърдно ярка светлина. По пода се валяха струпани тела, стените бяха оплискани с кръв като от кофа.

Кои.

Трес.

Бразил.

Още четирима или петима, които познавах само по физиономии. Всички бяха убити с куршуми, после преобърнати с лицата надолу. На мястото на приставките се тъмнееха същите черни дупки.

От Видаура и Силви Ошима нямаше и следа.

Стоях насред касапницата и прехвърлях поглед от тяло на тяло, сякаш търсех нещо изгубено. Стоях така, докато тишината в ярко осветената килия се превърна в тихичко равномерно бучене, поглъщащо целия свят.

Стъпки в коридора.

Рязко се завъртях, насочих бластера и едва не прострелях Влад Цепеш, който надникна иззад ръба на вратата. Той отскочи назад, вдигна плазмено-фрагментарната пушка, после спря. Колебливо се усмихна и вдигна ръка да разтърка бузата си.

— Ковач. Мамка му, мой човек, без малко да те застрелям.

— Какво става тук, Влад?

Той надникна покрай мен към телата. Сви рамене.

— Нямам представа. Май сме закъснели. Познаваш ли ги?

— Къде е Мураками?

Той махна с ръка натам, откъдето беше дошъл.

— В другия край, на малкия кей. Прати ме да видя дали не ти трябва помощ. Боят, в общи линии, свърши, ще знаеш. Сега остава само да почистим и да се заемем с доброто старо пиратство. — Влад пак се ухили. — Време за плащане. Идвай.

Замаяно го последвах. Прекосихме бункера по коридори, белязани със следи от скорошна битка, овъглени черти по стените, грозни пръски от кръв и човешки тъкани, тук-там по някой труп, а веднъж видяхме абсурдно елегантен мъж на средна възраст да седи вцепенен на пода, гледайки с тъпо изумление разкъсаните си крака, изпружени пред него. Сигурно беше избягал от казиното или бардака в началото на пукотевицата, за да слезе в бункера и да попадне под кръстосан огън. Докато минавахме, човекът немощно вдигна ръце към нас и Влад го простреля с плазмафрага. Оставихме го да лежи с огромна димяща дупка в гърдите и се изкатерихме по една сервизна стълбичка до старата балираща станция.

Навън на малкия пристан беше същата касапница. Сгърчени тела осейваха кея и плаваха между корабите. Тук-там, където бластерите бяха намерили нещо по-запалително от човешката плът, танцуваха пламъчета. Из дъжда се вдигаше дим. Вятърът определено стихваше.

Край водата Мураками бе коленичил до проснатата Вирджиния Видаура и напрегнато й говореше нещо. С едната ръка докосваше нежно бузата й. Двама от пиратите на Влад стояха наблизо с пушки през рамо и разговаряха оживено. Бяха мокри до кости, но иначе незасегнати.

Върху предната черупка на един зелен зономобил лежеше трупът на Антон.

Беше проснат с главата надолу, с изцъклени очи, а шарената му координаторска коса провисваше почти до водата. В гърдите и корема му зееше дупка колкото човешка глава. Изглежда, Ядви го бе простреляла в гръб от упор със свит до минимум шрапнелен бластер. Самият бластер се валяше в локва кръв на кея. От Ядви нямаше и следа.