Читать «Досиетата на героя» онлайн - страница 13

— Хефесте! — прошепна Бекендорф. — Могилата на мравките!

Исках да се обърна и да побягна. Досега не бях виждал Могилата на мравките, но бях чувал истории от други герои в лагера. Тя почти достигаше върховете на дърветата, висока колкото четириетажна сграда. Бе проядена от тунели, а в тях имаше хиляди…

— Мирмеки — процедих.

Това на старогръцки значи мравка, но не си мислете, че става дума за обикновени мравки. Тези биха докарали инфаркт на всеки специалист за борба с насекомите.

Мирмеките бяха големи колкото немски овчарки. Бронираните им коруби бяха кървавочервени, а очите — черни като катран. Зловещите им челюсти щракаха безспир. Някои бяха нарамили цели клони, а други — парчета сурово месо, за чийто произход не исках да се замислям. Но повечето носеха метални части — стари доспехи, мечове, чинии за храна, които някак си бяха попаднали тук. Една мравка носеше лъскавия черен гюрук на спортна кола.

— Обичат лъскавите неща — прошепна Бекендорф, — и най-вече златото. Чувал съм, че в мравуняка им има повече злато отколкото във Форт Нокс.

В гласа му се долови алчност.

— Не си го и помисляй — предупредих го.

— Няма бе — обеща ми той, — нека се махнем оттук преди…

Очите му се разшириха.

На петнайсетина метра от нас две мравки мъкнеха към мравуняка огромно парче метал. Бе с размера на хладилник, блестящо като злато или бронз, със странни издатини от двете страни и дебели проводници, стърчащи от края. Сетне мравките го завъртяха и видях лице.

Подскочих.

— Но това е…

— Шшт — Бекендорф ме придърпа обратно към храстите.

— Но това е… — повторих.

— Драконова глава — каза той удивен, — виждам я.

Само муцуната бе дълга колкото цялото ми тяло. Устата бе зинала, разкривайки огромни метални зъби, подобни тези на акула. Люспите бяха от злато и бронз, а очите представляваха рубини, големи колкото юмрука ми. Главата изглеждаше така, сякаш е откъсната от тялото, по краищата се виждаха следи от челюсти. Проводниците бяха изгорели и изкривени.

Главата явно бе и тежка. Мравките с мъка я преместваха с по едва няколко сантиметра при всяко движение.

— Ако успеят да я докарат до могилата — каза Бекендорф, — другите ще им помогнат. Трябва да ги спрем!

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

— Това е знак от Хефест. Хайде!

Не знаех за какво говори, но никога не бях виждал Бекендорф изпълнен с такава решителност. Той се затича по края на сечището, а доспехите му се сляха с околната среда. Готвех се да го последвам, когато нещо остро и студено се опря във врата ми.

— Изненада — каза гласът на Анабет точно до мен — явно тя пак носеше своята шапка-невидимка.

Опитах се да помръдна, но тя притисна острието под брадичката ми. Силена се появи измежду дърветата с изваден меч. Бронята й, типично за стила на Афродита, бе розово-червена, пасваща на дрехите и грима й. Приличаше на военен модел на Барби.

— Добра работа — похвали тя Анабет.

Една невидима ръка взе меча ми. Анабет свали шапката си и изникна до мен, самодоволно усмихната.

— Толкова е лесно да следиш момчета. Вдигат повече шум от влюбен минотавър.