Читать «Богът на дребните неща» онлайн - страница 19

Погледна Рахел, която бе застанала до масата, и забеляза същата тайнствена боязън, същото умение да бъде мълчалива и много тиха — способности, които Еста бе довел до съвършенство. Беба Кочама малко се плашеше от мълчаливостта на Рахел.

— И тъй! — заговори Беба Кочама с писклив и треперлив глас. — Какви са плановете ти? Колко ще останеш тук? Решила ли си вече?

Рахел се опита да каже нещо. Думите й излязоха назъбени. Като парче стара тенекия. Отиде до прозореца и го отвори. За глътка чист въздух.

— Затвори прозореца, когато си свършиш работата с него — нареди Беба Кочама и заключи лицето си като шкаф.

От прозореца вече не можеше да се види реката.

Можеше, преди Мамачи да прегради задната веранда с първата в Айеменем плъзгаща се и нагъваща се като хармоника врата. Рисуваните с маслени бои портрети на преподобния Е. Джон Айп и на Алиюти Амачи (дядото и бабата на Еста и Рахел), бяха преместени от задната в предната веранда.

Там висяха сега — Благословеното момче и жена му от двете страни на препарирана бизонска глава.

Преподобният сега бе насочил самоуверената си дядовска усмивка към шосето вместо към реката.

Алиюти Амачи гледаше по-колебливо. Като че ли й се искаше да се обърне на другата страна, но не можеше. Очевидно за нея бе по-трудно да се откъсне от реката. С очите си гледаше в посоката, в която гледаше и съпругът й. Със сърцето си гледаше на обратната страна. Тежките й обеци от патинирано злато (свидетелство за добрината на Благословеното момче) бяха разтегнали месестата част на ушите й и висяха до раменете. През дупките в ушите се виждаше горещата река и тъмните дървета, наведени над нея. И рибарите в лодката им. И рибите.

Макар че от къщата вече не можеше да се види реката, както в морската раковина винаги се чувства морето, така и в айеменемската къща винаги се чувстваше реката.

Поройна или носеща се бавно, пълна с риба.

От прозореца на трапезарията, пред който стоеше с облъхвана от вятъра коса, Рахел виждаше как дъждът барабани по ръждясалия ламаринен покрив на някогашната фабрика за консерви на баба й.

Консерви и туршии „Парадайз“.

Намираше се между къщата и реката.

Някога във фабриката произвеждаха туршии, пулпове, сладка, къри на прах и компоти от ананас. И конфитюр от банани (нелегално) след като ОХП (организацията за хранителни продукти) го забрани, защото според спецификациите им не бил нито конфитюр, нито желе. Бил много рядък, за да е желе, и твърде гъст за конфитюр. Казаха, че гъстотата му била неопределена и не подлежала на класификация.

Според каталозите на организацията.

Сега, като си спомни за онова време, Рахел си помисли, че трудностите на семейството й с класификацията не са се свеждали само до проблема желе-конфитюр.

Може би Аму, Еста и тя самата бяха най-големите нарушители. Но не само те. И другите също. Всички нарушаваха правилата. Всички навлизаха в забранена територия. Всички своеволничеха със законите кой и как трябва да бъде обичан. И колко. Законите, които правеха бабите да са баби, вуйчовците — вуйчовци, майките — майки, братовчедките — братовчедки, конфитюра — конфитюр и желето — желе.