Читать «Богът на дребните неща» онлайн - страница 12
Арундати Рой
Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън.
Когато Лари държеше жена си в своите обятия с бузата й, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата й, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата й, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потреперване под кожата й. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си.
Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно.
Но когато се любеха, оставаше обиден от очите й. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава.
Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че
Затова Малкият Бог се засмива неискрено и се отдалечава, подскачайки си весело. Като богато момче, обуто в шорти. Той си подсвирква и подритва камъчета. Извор на крехкото му въодушевление е фактът, че неговото нещастие е относително дребно. Той пропълзява в очите на хората и им придава отчаяно изражение.
Лари Макаслин обаче не виждаше отчаяние в очите на Рахел, а нещо като престорен оптимизъм. И една празнота в нишата, която са заемали думите на Еста. Не можеше да се очаква от Лари да разбере това. Че празнотата у единия близнак е просто версия на мълчанието на другия. Че празнотата и мълчанието се сливат в едно цяло. Като две лъжици, сложени една върху друга. Като добре познатите тела на двама любовници.