Читать «Последно изкушение» онлайн - страница 13

Тази вечер представител на полицията призова жителите на Северна Ирландия към спокойствие…

Новините продължаваха, но Тони вече не ги слушаше. Едно последно препятствие и всичко щеше да приключи окончателно. Надяваше се искрено, че още един от поводите му за безпокойство ще изчезне. Ако разсъждаваше логично, съзнаваше, че Ванс няма никакви шансове за успех при обжалването. Но докато решението още не бе произнесено, несигурността щеше постоянно да го гризе. Той бе помогнал за залавянето на Ванс, но арогантният убиец винаги бе твърдял, че ще намери пролука в обвинението и ще успее да излезе на свобода. Тони се надяваше, че освобождаването ще си остане само плод на фантазията на Ванс.

Докато колата се спускаше по виещия се път към селцето, разположено на морския бряг, в което Тони си купи къща преди година, той се чудеше дали Карол е чула за обжалването. Щеше да й прати довечера един мейл за по-сигурно. Добре, че съществуваха електронните комуникации. Благодарение на тях бе съумял да избегне толкова много неловки моменти, които възникваха, когато двамата се изправяха един срещу друг и дори когато говореха по телефона. Съзнаваше, че не е оправдал очакванията на Карол — а заедно с това и своите. Тя присъстваше постоянно в мислите му, но да й каже това би означавало да разкрие прекалено голяма част от себе си — нещо, което не можеше да се насили да стори.

Тони намали, спря в тясната уличка пред дома си и качи колата наполовина на тротоара. Прозорецът на дневната светеше. Преди време тази гледка би стегнала сърцето му в ледената прегръдка на страха. Но светът му се бе променил в много повече отношения, отколкото дори си бе представял. И сега той искаше всичко да остане такова, каквото си беше — ясно, подредено, лесно за контролиране.

Този живот далеч не беше идеален. Но беше повече от поносим — а за Тони „повече от поносим“ означаваше „по-добър, отколкото е бил някога“.

Шумът на двигателите го успокояваше — така бе открай време. Когато беше на вода, никога не му се случваше нищо лошо. Откакто се помнеше, корабите го пазеха. На борда имаше правила на живот — прости и ясни, правила, за които имаше ясни и логични основания. Но дори по времето, когато беше прекалено малък, за да разбира, направеше ли неволно нещо нередно, наказанието никога не го сполетяваше, преди да слязат на брега. Той съзнаваше, че то предстои, но винаги съумяваше да овладее страха, докато чуваше шума на двигателите, а смесеният мирис на немити мъжки тела, на готвено и дизелови изпарения изпълваше ноздрите му.

Болката го връхлиташе, само когато напускаха живота по водата и се връщаха във вмирисания апартамент край рибарското пристанище на Хамбург — там, където дядо му демонстрираше властта си над малкото момче, което бе поверено на неговите грижи. Наказанието започваше, докато той още залиташе, опитвайки се да привикне отново да ходи по сушата.