Читать «Небесни материи» онлайн - страница 4

— Не се тревожи за слънчевата мрежа, главен динамик — обърна се Михрадарий към Рамоночон. — Ще запазя идеите ти в ума си, докато се върнеш.

— Благодаря, главен уранолог — кимна Рамоночон. Усмихна се за миг, сетне лицето му помръкна и остана така, докато той не прогони тази сянка с леко помръдване на главата. — Но аз и сам мога да пазя идеите си в главата.

Зачудих се какво може да го безпокои и тъкмо възнамерявах да го попитам, когато от тълпата изникна Клеон и застана между нас. Носеше малък поднос с маслини и подсладени пшеничени питки, една от които стърчеше от устата му. Верен на питагорейската си клетва, моят главен небесен навигатор не хапваше месо, което не му пречеше да се отнася с обожание към всякаква друга храна.

— Михрадарий — заяви Клеон, докато облизваше последните трохи от питката от рехавата си, проскубана брада. — Разчитам на теб да пазиш кораба ми, докато съм на Земята.

В мелодичния глас на навигатора се долавяше шеговита развеселеност, но под нея се усещаше ясната нотка на загриженост. Разбирах, че на Клеон му е трудно да напусне кораба, който пилотираше от три години. Макар че неговият заместник-навигатор беше опитен пилот, той не бе тъй надарен, нито толкова добре подготвен, колкото прекаралия години в изучаване на питагоровите формули и размишления Клеон.

Михрадарий кимна търпеливо на Клеон.

— Кажи ми какво според теб трябва да направя.

Двамата се заеха да обсъждат корабното ежедневие, включително разписанието на полетите, дейностите по поддръжката и така нататък. Михрадарий проявяваше забележително търпение към Клеон, обикновено моят първи заместник трудно изтърпяваше подобни разговори. Мислено си отбелязах, че някой ден от Михрадарий може да излезе чудесен научен командир.

Докато Клеон и Михрадарий преглеждаха разписанието за редуване на младшите навигатори, Рамоночон се изправи и потъна мълчаливо в тълпата, не желаейки да бъде въвлечен в един толкова посредствен разговор.

По сходни причини аз също се измъкнах, проправих си път през множеството от учени и войници, които бъбреха на всякакви теми или споделяха грандиозните си планове, и се отправих към дъното на залата, където готвачите роби чакаха с още храна и вино.

До масата за сервиране беше седнал моят съкомандир Езон. Похапвайки обикновен хляб, той стрелкаше с поглед присъстващите и следеше поведението на войниците и офицерите. Осезаемото присъствие на неговия спартански дух не позволяваше на хората да се отдадат всецяло на забавлението и непрестанно им напомняше, че са екипаж на небесен кораб от Делоската симахия.

И докато аз можех да вдъхновявам подчинените си с идеи и прозрения за „Слънчев крадец“, Езон беше този, който съхраняваше единството на екипажа, както на цивилните, така и на войниците, защото и едните, и другите си даваха сметка за важното военно значение на нашата работа. Вперил поглед в него, не за първи път осъзнах смисъла на един от основополагащите принципи на делоското управление — двама командващи начело на всяко начинание. Сърцето ми се сви болезнено при мисълта, че предстои да напусна, макар и за известно време, кораба. Дали всичко ще бъде наред, когато на борда останат само един командир и един заместник? Но мимолетното ми притеснение скоро бе прокудено от усещането за сигурност, което витаеше навсякъде из кораба.