Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 38
Ричард Морган
Не беше никак трудно да открием мястото, което търсехме. То стърчеше в далечния край на квартала — полирана, бронзова на цвят кула, два пъти по-висока от заобикалящите я сгради и напълно лишена от отличителни черти. Подобно на повечето постройки в Приземяване, тя бе облицована с огледални стъкла, отразяващи слънчевите лъчи. Не беше най-високата сграда в града, но в конструкцията й се долавяше спотаена сила и мощ, надвиснала над съседните постройки и достатъчно изразителна за характера на нейните обитатели.
Тази фраза изплува в мислите ми като труп от блато.
— Колко още ще се приближим? — попита нервно Шнайдер.
— Още малко.
Кхумалоският „ръкав“, според изискванията на Клина, бе оборудван с дисплей за сателитно позициониране, който бе доста полезен, когато не го заглушаваха смущенията, от които гъмжеше ефирът на Санкция IV. Само с едно премигване го извиках на фокус пред лявото си око и получих мрежа от квартали и улички, на една от които пулсираха две червени точки.
Поисках мащабно увеличение и след едно кратко помътняване разполагах с нова картина на улицата и околния район, гледани право отгоре.
— Мамка му!
— Какво има? — До мен Шнайдер се напрегна в поза, която вероятно си въобразяваше, че съответства на бойната стойка на нинджа. Изглеждаше ужасно смешно с черните си слънчеви очила и напрегната физиономия.
— Нищо. — Разширих мащаба на картата, докато в единия й край се появи високата кула. Най-краткият път до нея бе маркиран в жълто, обозначавайки, че сме само на няколко пресечки от нея. — От тук.
След още няколко минути по протежение на жълтата линия улицата се превърна във висящ мост над пресъхнал канал. Мостът се издигаше леко, за да се изравни с бетонната подпора от другата страна. Другите два моста, построени успоредно на стотина метра вляво и вдясно, също се издигаха. Дъното на канала бе осеяно с боклуци, каквито раждаше всеки голям град — захвърлени домашни уреди, от чиито вътрешности бяха изтекли електронни компоненти, празни пликове за храна и избелели от слънцето парцали, напомнящи за покосени от картечен огън трупове. Извисяваща се над всичко това, на другия бряг ни очакваше кулата.
Шнайдер се помайваше в началото на моста.
— Ще минаваш ли от другата страна?
— Да, и ти също. Ние сме партньори, нали помниш? — побутнах го леко по гърба и го последвах толкова бързо, че той бе принуден да продължи, усещайки, че съм зад гърба му. Завладя ме някакво истерично, весело настроение, което вероятно се дължеше на повишеното ниво на хормони.
